На 29 ноември 1945 г. завършва двугодишният процес на формиране на Федеративна Народна Република Югославия. В Европа се появява нова държава, федерираща южнославянските народи в западния дял на Балканския полуостров, но нейното битие ще страда от спомена за старото Кралство на сърбите, хърватите и словенците, от чиито руини възниква тя и което, също така претенциозно, се наричаше Югославия.

През 1912 – 1913 г., по време на двете балкански войни, Сърбия и Черна Гора присъединяват области на юг от Санджака, обитавани преимуществено от българско и албанско население. След Първата световна война тези териториални придобивки са затвърдени, а опитите за ревизия на границите през годините на Втората световна война в полза на България и Албания се провалят и жителите на Вардарска Македония, Косово и Метохия отново не получават възможност за самоопределение. В тези области при следвоенното устройване на нова Югославия са формирани Народна Република Македония, като самостоятелна федерална единица, и Автономна Косовско-Метохийска област, която остава в рамките на Сърбия. Така албанците в Югославия, които са най-значителния неславянски етнически елемент там, не придобиват собствена федеративна държавна обособеност.

Албанците навлизат масово в Косово (разб. Косово и Метохия) едва в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век, когато голяма част от местното сръбско население се изтегля на север по време на австро-турските войни. Тук през втората половина на ХІХ век се изявява модерната албанска политическа и културна интелигенция, като областта се превръща в център на албанското Възраждане. Балканските войни прекъсват този възходящ процес, макар че способстват за създаването на албанска държава по на запад, покрай крайбрежието на Адриатическо море.

През 1931 г. в 14-милионна Югославия 505 хиляди нейни поданици са албанци, над 95 % от които, са мюсюлмани. След войната, в началото на 1948 г., те вече са 750 хиляди, а през 1981 г. достигат до 1 731 хиляди. В условията на демографски взрив се оформя новото албанско национално движение във федерацията, чийто център се намира в Прищина – главният и средищен град на Косово. Разрастналият се през следващите години етнически конфликт там е един показателен пример за непосредственото влияние на разнообразни демографски фактори върху политическата обстановка, допринасящи за нейното дестабилизиране.

Без съмнение, основният фактор при изострянето на естественото противопоставяне между етносите в един от най-изостаналите райони на СФРЮ – Югозападна Сърбия, е изключително високият темп на прираст на албанското население в него. През първите две десетилетия след 1945 г. този процес до известна степен е сдържан чрез изселването на множество албанци в Турция. В резултат на миграцията, която се осъществява само от пределите на НР Македония, тяхното относително присъствие в тази република намалява и автономната област на север утвърждава мястото си на основен център на албанския етнос в Югославия.

От средата на 60-те години емигрантският канал, послужил като клапан за разреждане на демографското напрежение, се затваря. Още преди това албанците стабилизират своята численост и скоро тя бързо започва да нараства благодарение на високия им естествен прираст. Междувременно, намаляването на раждаемостта сред другите националности във ФНРЮ (СФРЮ), в резултат на преминаването на периода на следвоенна демографска компенсация, довежда до постепенно нарастване на относителния им дял сред населението на републиките, които населяват, както и на федерацията. От 1948 до 1981 г. тяхната численост се увеличава над 2.3 пъти, въпреки изселванията, и това позволява да се говори за демографски феномен в Европа през втората половина на ХХ век, който е сравним само с демографския бум на сънародниците им в съседна Албания. Въпреки границите и различията в обществено-икономическата обстановка, етносът се развива почти идентично и синхронно в двете държави.

През 1966 г. в Югославия поредица от политически събития поставят началото на петгодишна криза, поставила под съмнение единството й, и довела до крупни промени в модела на управление на многонационалната страна. По време на кризата политически представители на някой от по-малките националности, обитаващи общия югославски дом, изкарват на преден план своите искания за реформиране на федерацията, което ги конфронтира със сторонниците на концепцията за централистката роля в Югославия на най-многобройния народ – сръбския, и с партийните и държавни апаратчици от Белград. През 1968 г. в Косово започват кървави стълкновения. Напрежението там се поддържа и през 70-те години, а пролетта на 1981 г. отбелязва неговия апогей. Албанските националисти издигат сепаратистките лозунги “Косово – република” и за “етнически чисто Косово”. Въпросът е, не се ли катализира това етнополитическо активизиране до голяма степен от демографските процеси и промени, настъпили през предходните години?

Високият прираст за няколко десетилетия довежда до пренаселване на Косово. Гъстотата на жителите му се повишава от 68.1 души на 1 кв. км в 1948 г., през 88.5 в 1961 г. и достига 145.5 в 1981 г, когато този показател за СФРЮ е 87.7 души на 1 кв. км. През 1971 г. на 1 кв. км обработваема земя в областта се падат 211.2 жители, срещу 140.6 за цяла Югославия. И при този дефицит на средства за производство (промишлеността е сравнително неразвита, а населението е слабо урбанизирано) в 1981 г. броят на членовете на едно семейство е средно 6.89. Борба за хляб – това е една от основните причини за прогонването на сърби и черногорци от Косово, продължаващо и до днес.

Младостта на населението в автономната област е друг елемент от демографския й статус, с който трябва да се обясняват екстремистките тенденции в националното движение на албанците. В 1961 г. 67,6 % от жителите на Косово са от възрастовата група от 0 до 29 години, докато за Югославия младежкият контингент обхваща 55.9%. През следващите десетилетия тази разлика нараства. Етнополитическото статукво на обществото се дестабилизира поради разбалансирането на възрастовата му структура между отделните етнически и религиозни общности, а реакцията на по-младите и динамични групи е агресивно отрицание на консервативната система.

Половата структура на населението също оказва своето давление върху обществения живот. Женското население, поради основната му ангажираност с функцията за съхраняване на рода посредством раждането и отглеждането на децата, е естествено консервативно настроено и представлява своеобразен стагниращ обществен елемент. Ако равновесието значително се наруши в полза на мъжете, обществото се радикализира и започва да търси отдушник за нагнетеното напрежение чрез експанзивни прояви, при които евентуално мъжкото население намалява. През 1961 г. съотношението между мъжете и жените при албанците в Югославия е 52.6/47.4, докато при цялото население на федерацията пропорцията е обратна 48.8/51.2. Но по интересно е, че от края на войната дефицитът на албанските жени се увеличава – в 1948 г. на 1000 мъже се падат 934 жени, а в 1961 г. само 902. През 1971 г. относителният дял на мъжете спада незначително до 52.2 %, но и това намаление, съчетано със слабата разводимост в Косово, където тя годишно е 18.1 на 1000 брачни двойки, при 111.4 за Югославия, прави албанската общност нестабилна, поради липса на възможност за осъществяване на репродоктивните способности на част от албанските мъже. Още повече, че при младежките контингенти разликата в съотношението между половете е по-голяма от усреднената. И, разбира се, този фактор също заработва за дискредитиране на модела на обвързаност на толкова различните по своя характер народности във федерацията.

В днешно време делът на албанците в автономната област вероятно наближава до 90% измежду цялото население там. Националното им движение придоби по-зрял и организиран вид, а умелото впрягане на демографската мощ на етноса завоюва добри позиции за тяхната национална кауза. Сега е възможно да се очаква всичко.

За нас, българите, остава да се надяваме, че процесът на дистанциране на Косово от Сърбия и Югославия няма да засегне и Северозападна Македония, където в долината по горното течения на р. Вардар – областта Полог, и в околните планини албанците съставляват мнозинство, макар този край повече от хилядолетие да е бил български. Косово и Полога не бива да се равнопоставят при решаването на въпроса за самоопределение на населението им, защото админстративно-политическият им статут е съществено различен. Република Македония трябва да остане единна и неделима.

12.09.1990

*”Демографски измерения на конфликта в Косово” - ”Зора”, бр. 30/1990. Тази статия е обобщение на един по-пространен доклад, написан през април 1988 г.
 

Табл. №1 Албанците в Югославия според преброяванията на населението през 1948 – 1981 г.
 

Години Републики	1948 всичко	%*	%**	1953*** всичко	%*	%**	1961 всичко
Югославия	750 431	4.76	100	778 078	4.59	100	914 760
Същинска Сърбия	33 289	0.8	4.4	42 009	0.9	5.4	51 173
Косово	498 245	68.4	66.4	518 989	64.2	66.7	646 631
Македония	197 389	17.1	26.3	183 805	14.1	23.6	183 108
Черна гора	19 425	5.1	2.6	28 685	6.8	3.7	25 803
%*	%**	1971 всичко	%*	%**	1981 всичко	%*	%**
4.93	100	1 309 523	6.38	100	1 730 878	7.72	100
1.1	5.6	65 507	1.2	5.0	72 484	1.3	4.2
67.1	70.7	916 168	73.7	70.0	1 226 736	77.4	70.9
13.0	20.0	279 871	17.0	21.4	377 726	19.8	21.8
5.5	2.8	35 671	6.7	2.7	37 735	6.5	2.2

*Относителен дял спрямо населението на републиката.

**Относителен дял спрямо албанците в Югославия.

***За 1953 г. тук албанците са дадени по числеността на тези, които са посочили албанския за майчин език, доколкото, поради изселванията в Турция, много от тях са се записали при преброяването на населението като “турци” по народност. Отчетените като албанци са съответно: Югославия – 754 245 души; Същинска Сърбия – 39 989; Косово – 524 559; Македония – 162 524; Черна гора – 23 460.

КАРТИ
MAPS

В края на Втората световна война стана ясно, че Вардарска Македония отново ще остане извън пределите на България. На нейна територия беше образувана Народна Република Македония, която влизаше като равноправна федерална единица в нова Югославия. НРМ (от 1963 г. Социалистическа Република Македония) по същество представляваше втора държава на българите, в западната част на Балканския полуостров, но беше направено всичко възможно тя да се формира и развива на антибългарска основа. Оставането й в рамките на ФНР Югославия (СФРЮ) обаче беше последвано от процеси, които имаха не само антибългарски, но и антимакедонски характер и бяха в противовес на интересите на мнозинството от населението в тази област. Особено негативни последици за републиката имаше демографската инвазия на албанците, които поради невъзможността на местните власти да контролират ситуацията, от средата на 60-те години започнаха да укрепват своето присъствие в западните и северните покрайнини на Македония, граничещи с Албания и Косово, а с това се създадоха условия за сепаратизъм и изява на албански национализъм в тези райони.

След войната в резултат на социалноикономическите промени в Югославия и на административния натиск от страна на новите власти, и най-вече на службата за държавна сигурност, ръководена от сърбина Александър Ранкович, част от мюсюлманите там предпочитат да се изселят в Турция, която приема турци, изселващи се от Вардарска Македония. Поради тази причина големи маси мюсюлманско население се насочват към НРМ и се регистрират като турци, след което получават възможност да заминат. От югославска страна тази емиграция се канализира след Брионския пленум на ЦК на СЮК, проведен на едноименния адриатически остров през 1953 г., и потокът от преселници се засилва. Естествено е този процес най-силно да засегне мюсюлманите в самата Македония. Изселват се стотици хиляди турци и албанци, с което се създава благоприятна за българите ситуация след повече от два века на демографско отстъпление те да възвърнат хегемонията си в Северозападна Македония (Полог), или поне да възпрат албанското настъпление към някои съседни райони.

През периода 1948 - 1961 г. албанците в НРМ намаляват от 197 х. до 183 х., а техният относителен дял спрямо населението на републиката спада от 17,1% на 13,0% Докато през 1948 г. там живеят 26,3% от албанците в Югославия, то през 1961 г. спадат едва на 20,0%. Тези данни отразяват една налагаща се тенденция на отдръпване на албанския етнос от Вардарска Македония, като същевременно те все повече се концентрират в Косово и Метохия. Именно там през следващите години тяхното национално движение ще добие своите ясни очертания и насоки, ориентирани към отцепване на автономната област от Сърбия, а впоследствие и от Югославия.

През втората половина на 60-те години Югославия преживява най-тежката криза от годините след Втората световна война. На 1 юли 1966 г. Александър Ранкович е отстранен от всички държавни и партийни постове и е изключен от СЮК, с което се поставя началото на плахо демократизиране на страната. Това събитие отприщва етническите противоречия, натрупани за две десетилетия, и Тито е поставен пред дилемата - разпадане на федерацията или все по-радикални отстъпки пред националистите от отделните републики за повишаване на степента на тяхната самостоятелност.

От 1968 г. започват етнически сблъсъци в Косово, които продължават през 70-те и 80-те години. Албанските иредентисти издигат лозунгите “Етнически чисто Косово” и “Косово - република”, а сърбите и черногорците биват насилствено прогонвани от там. Постепенно проблемът става общоюгославски, но най-силно се отразява върху съседните на автономната област райони.

Пренасянето през тези години на новото албанско националистическо движение от Косово в Македония реставрира идеята за “Велика Албания” от времето на Втората световна война и дори в по-широки граници. Властите в СРМ не успяват да предотвратят свободното проникване на влияния от север през фиктивната граница между републиките. Започва новото албанско нахлуване в земите по горното течение на р. Вардар.

Преустановяването на изселването на албанците в Турция след либерализирането на режима в Югославия предизвиква демографски взрив сред албанския етнос във федерацията и най-вече в Македония. За 20 години, от 1961 до 1981 г., те нарастват в СФРЮ от 915 х. до 1 731 х. (189 %), а в СРМ от 183 х. до 378 х. (207%), където в края на периода съставляват вече 19,8% от населението. По данни от тогава албанците са абсолютно и относително мнозинство в четири от общините на републиката - Тетово - 69,9%; Гостивар - 62,5%; Дебър - 45,8%; Кичево - 45,4%. В още три общини тяхното присъствие е значително - Струга - 41,9%; Куманово - 31,4%; Скопие - 17,1%. В тези седем общини, освен албанците, живеят и не малки групи от турци, мюсюлмани (предимно българи - мохамедани) и цигани, които биха могли да образуват единен фронт на религиозна и малцинствена основа срещу християнското (българското) население там.

Установените при изселването на албанците в Турция пътища и канали за проникване в СР Македония се запазват и след преустановяването на емиграцията. По такъв начин албанската демографска експанзия се извършва не само чрез естествения прираст, но и чрез механично придвижване от Косово към северните покрайнини на републиката и най-вече към Скопие. И все пак най-голямата заплаха за българската идентичност на Западна и Северна Македония, е изключително високата раждаемост сред албанската народност. Огромният демографски потенциал на този процес, съпроводен от урбанизацията на населението и от евентуални демократични промени в обществото, би довел до етническа криза с непредвидими последици.

Издигането на политическото искане за автономия на албанците в рамките на СР Македония, което е сходно с набелязаните пътища за поетапно излизане на Косово от федерацията, поставя под въпрос териториалната цялост на македонската държава. Единственият изход е да се намери ефикасно средство републиката да прегради давлението откъм Косово, така както е ограничено влиянието на Албания. В противен случай е възможно да последва нов дележ на Македония.

5. 02. 1990

*”Етнополитически параметри. (Едно предупреждение.)” - ”Македония”, бр. 3/1990.

КАРТА
MAP