БЪЛГАРСКАТА ДЕМОГРАФСКА НЕРАЗБОРИЯ
Антон Ж. Иванов

1.Лъкатушенията на демографския протекционизъм
 

Първи сблъсъци с непредотвратимата демографска трансформация 

През втората половина на 30-те години на миналия век, паралелно с постепенното стопанско съживяване след преминаването на върха на световната икономическа криза,числеността на новородените деца в България рязко спада. Това снижаване на броя на ражданията се дължи на комплекс от фактори, между които най-значими са: промяна на структурата на фертилния контингент (намаляването през този период на жените в най-активната детеродна възраст от 18 до 23 години порадималочислеността на военновременното поколение, родено в периода 1916-1918 г.); възникването и поддържането на миграционен дефицит след 1926 г., който също допринася за снижаването на броя на жените във фертилна възраст; влошаването на жизненото състояние на населението по време на кризата; засилването на урбанизацията и възприемането на нов (ограничен) модел на семейно възпроизводство в градовете. В тези кризисни времена българите явно започват да осъзнават ограничеността на ресурсите и капацитета на стопанската база на страната, особено недостига на обработваема земя, което предполага промяна на репродуктивното поведение и в селата.

В отговор на спада на раждаемостта, българската държава предприема в началото на 40-те години поредица от мерки за възпиране на срива на демографския растеж. Те обаче са предназначени да насърчават и подкрепят брачността и раждаемостта само сред българите по народност, включително сънародниците ни от присъединените през 1941 г. райони от Беломорието, Вардарска Македония, Поморавието и Тимошко. Тази дискриминационна спрямо останалите етноси политика вероятно е предизвикана не само от националистическия повик на епохата, но и от разбирането, че при някои от инородните етноси репродуктивната ситуация не предполага прилагането на стимули за повишаване на раждаемостта. Също така съществуват опасения, че въпреки непрестанното изселване на турците към Турция[1], относителният дял на мюсюлманите в България (особено в някои райони) се запазва критично висок и е необходимо да бъде балансиран с нарастването на българския елемент в невралгичните зони. Не на последно място пронаталистичните мероприятия се свързват и с необходимостта от демографско възстановяване на българското присъствие в обезбългареното след 1913 г. Беломорие.

Не след дълго България е постигната от поредния военнополитически крах. След претърпените през първите три години от войната поражения от вражеските бомбардировки, от сблъсъците с югославските, гръцките и българските сили на Съпротивата, през септември 1944 г. настъпва бърза ескалация на военната ангажираност, която предизвиква огромни за българските мащаби човешки загуби. СССР обявява война на последното европейско царство и Червената армия преминава през страната, което съвсем не протича толкова безконфликтно, както се представяше в по-късни времена. България е окупирана.

Междувремменно ново българско правителство обявява война на Германия, като същевременно се намира в положение на война с антихитлеристката коалиция. Просъществувал една седмица, този кабинет е свален с преврат, организиран от Отечествения фронт и военните. В настъпилия хаос изтеглящите се от Гърция германски военни сили пленяват значителна част от българските войски на югославска територия и ги отвеждат на северозапад. В България, както и в присъединените от нея земи, се допуска въоръжени групи, свързани с новия режим, да проведатбезотговорни акции на изтребление на десетки хиляди българи, на които е приписвана съпричастност към прегрешенията на старата власт.[2]

За да получи по-благоприятна позиция в края на неудачното участие във войната, Царството се ангажира във военните действия за доразгромяване на Третия райх, което му коства нови многочислени човешки жертви. От друга страна български доброволци се сражават и на страната на германците. Рекапитулацията от участието на България във войната се колебае между 50 до 60 хиляди убити военни и цивилни (загиналите мирни граждани преобладават поради ескалацията на политическата саморазправа), загуба надвишена само от тригодишните интензивни бойни усилия през Първата световна война.

Но това са само преките демографски щети от този период. Свитото семейно възпроизводство поради военната мобилизация и политическата несигурност предотвратяват рязкото нарастване на числеността на новородените, каквото би трябвало да се очаква от началото на 40-те години. Политическите обрати предизвикват и емигрантска вълна през 1944-1945 г.[3]

Не малки са демографските щети сред българите извън пределите на страната, които представляват значителен демографски дял от българската народност, както и значим демографски ресурс и резерв на българската държава. До 1944 г. многобройни жертви дават сънародниците ни в Егейска Македония и западната част на Вардарска Македония, където българските селища са атакувани от гръцки и албански паравоенни части и разбойнически банди. След промените през септември-октомври 1944 г. мнозина българи са избити във Вардарска Македония и Беломорието.

Бойните действия няколкократно минават през териториите в Бесарабия и Украйна, населени с българи. При възстановяването на съветската власт хиляди от тях са заточени в Приуралието, Сибир и Средна Азия, при което смъртността им рязко се покачва. Преселилите се в България съветски граждани са върнати в СССР със съответните последствия. Гладът от 1946-47 г. взима още жертви сред българите в Северното Причерноморие.

Най-голяма вреда по отношение на единството (съответно върху демографския потенциал и териториалния обхват) на българската народност на Балканите е нанесена от денационализацията на македонските българи от 1944 г. нататък. Във Вардарска и Пиринска Македония те насилствено са прогласени за македонци по народност и започва систематично изопачаване на тяхната национална принадлежност и пресичане на приемствеността на народностната им култура, на общността й с другите етнографски области на България. Сходен процес протича и в Егейска Македония, като освен духовния геноцид, българите тук са подложени на пряко физическо унищожение и прогонване при установяването на гръцко неколаборационистко управление през 1944 г. и най-вече по време на Гражданската война от 1946-1949 г. Преобладаващата част от бежанците от там, преминали в България преди подписването на примирието и изтеглянето на войската зад границите от 1941 г., са прехвърлени в Югославия, а при изгнанието от 1948-49 г. са насочени към други народно-демократични държави, въпреки че именно България е тяхното отечество.

В средата на 40-те години българският народ изживява дълбока и трагична социално-политическа и културно-цивилизационна промяна, която ще стане определяща за развитието му до края на столетието, че и до днес. С установяването на следвоенните международни политически структури и статус България се озовава в зоната, оставена под контрола на СССР, което предопределя превръщането й в република с еднопартиен режим и ограничен суверенитет. В страната е наложен етатистки егалитарен модел на функциониране на икономиката[4], който би трябвало да осигури ускореното й индустриализиране и модернизиране в обстановката на надигаща се аграрна криза и произтичащите от нея процеси на социално напрежение и деградация.

В условията на постепенно нарастващо международно напрежение след капитулацията на Германия и Япония и на външнополитическа несигурност и зависимост (особено до подписването на мирния договор от 10 февруари 1947 г.), новите български власти възприемат позиция по отношение на етническите малцинства и религиозните общности противоположна на националистическата политика, провеждана от стария режим през последното десетилетие. Техните културни и религиозни свободи се гарантират от новата конституция, в която също така се забраняват привилегиите основани на народност, произход, вяра. В областтта на насърчаването на раждаемостта и брачността още през 1945 г. дискриминационните ограничения спрямо представителите на останалите етноси, живеещи в България, са премахнати, след изменение и допълнение на Законът за многодетните български семейства от 1943 г., който е преименуван на Закон за многодетните семейства.

Общностите на турците, циганите[5] (единствените значители етнически групи у нас) и българите мюсюлмани (по това време се прави опит да бъдат обособени в особена етноконфесионална група като за етноним се налага самоназванието срещано при някои от тях, определящи се като помаци), част от които преживяват в условия на бедност и безпаричие, получават възможност чрез системата за подпомагане на многодетните семейства да имат достъп до допълнителен доход, заем с облекчени условия и други преимущества, които до тогава са ползвани само от българите. Именно в този момент брачността и раждаемостта в страната рязко се покачват поради следвоенния демографски компенсационен възход, но при мюсюлманите се поддържа по висока раждаемост, отколкото при останалите, като впоследствие продължително се запазва на високи нива. Военновременният опит да бъде стимулирано възпроизводството единствено сред етническите българи фактически дава донякъде обратни резултати като вероятно в първите години след войната насърчава в голяма степен раждаемостта и при малцинствените общности.[6]

Въпреки че през следващите две десетилетия преобладаващата част от видовете помощи за деца са обвързани с наличието на социални осигуровки, те изглежда в голяма степен стимулират раждаемостта сред по-бедните слоеве на населението, доколкото трудовата заетост в държавната и общинската сфера постепенно се разраства.[7] През 1951 г. с приемането на Указ за насърчение на раждаемостта и многодетството (Законът за многодетните семейства е отменен) помощите за деца прогресивно нарастват според поредността на детето до шестото дете, а еднократните помощи и добавките за следващите по ред деца се залагат на най-високото ниво – това за шестото дете (от 1956 г. добавките след първото дете са почти изравнени, но все пак нарастват с възходящата поредност на децата). С този документ на самотните майки се осигуряват извънредни месечни помощи, които ги поставят в привилигировано положение.[8] Раждането и отглеждането на деца се превръща в доходоносна дейност, ако в семейството поне един от родителите има участие в осигурителните фондове.

При мюсюлманите и циганите раждаемостта и естественият прираст (въвеждането на всеобщо безплатно медицинско обслужване намалява смъртността и при тях) остават високи, както заради по-консервативните им традиции, така и поради изолираността им, поддържаща невъзприемчивост към модерни практики. В същото време голяма част от населението на България изживява културен и социално-битов поврат.

Принудително наложеното коопериране на селските стопанства довежда до постепенно отчуждаване на селяните от земята, особено след премахването на поземлената рента за дяловете на кооператорите. Преобразованията в аграрната област с кооперирането на преобладаващата част от собствеността – земя, едър инвентар, работен добитък – съществено снижава възможностите на селските домакинства да задоволяват своите потребности. Домакинствата се преориентират към рациоинализиране на структурата си чрез намаляване на младите членове, още повече че увеличаването на продължителността на живота ги натоварва с грижата за повече стари хора.

Възникналото напрежение в селските райони се уталожва посредством миграция към градовете. Бързото увеличаване на градското население от своя страна предизвиква нарастване на безработицата, а тя аргументира ускорено изграждане на слабоконкурентни индустриални мощности, съответстващи на състоянието на затворения български пазар. Форсирането на индустриализацията се осъществява чрез изтегляне на средства от аграрното производство. В този порочен кръг на икономически растеж обречен на възпроизводство на дефектирани резултати (които периодично предизвикват спад в темпа на растеж), съпроводен от модернизация на бита на населението, бързо се свиват семейните възпроизводствени нагласи и възможности, особено след масираното привличане на жените в градовете в контролираната от държавата трудова сфера.

През втората половина на 50-те години се извършва колективизация на селските стопанства в полупланинските райони. Това задълбочава опустяването на обширни зони в ниските планини[9], доколкото централизирано кооперираните стопанства там трудно биха могли да бъдат рентабилни и да осигуряват на своите членове доход, достатъчен за сносно преживяване, дори след уедряването на ТКЗС-тата. Тези действия са предприети, за да се обхванат от колективизацията стопанствата на мюсюлманите,живеещи предимно в планински и полупланински селища, но в дългосрочен план засягат в деструктивен план предимно населени места с българи християни.[10]

 

Промяна на курса – за интеграция на малцинствата

 

Таблица № 1 Основни етнически и верски общности в НР България според преброяванията от

Етнически  и верски общности	Преброяване 1946[12]		Живородени 1947[13]		Живородени 1948[14]		Преброяване 1956
	численост	%	численост	%	численост	%	численост	%
Всичко	7 029 349	100	170 162	100	175 771	100	7 613709	100
Източно- православни	5 967 992	84.9	132 677	78.0	134 683	76.6	-	-
Мюсюлмани	938 418	13.3	35 014	20.6	37 378	21.3	-	-
Българи[15]	5 774 193	82.1	-	-	-	-	6 370 116	83.7
Турци	675 500	9.6	-	-	28 385	16.1	656 025[16]	8.6
Цигани	170 011	2.4	-	-	8 374	4.8	197 865	2.6
Помаци	129 387	1.8	-	-	-	-	136 425	1.8

 

При циганите също протича процес на демографски взрив. Трудно е да се направи точна оценка за реалната им численост и за нейното нарастване, доколкото значителна част от тях предпочитат да не се идентифицират като цигани.[17] (В началото на 50-те години това им желание е подкрепено от властите, които се надяват циганите мюсюлмани да се изселят в Турция, но от Анкара отказват да ги приемат).[18] Темповете имна растеж през втората половина на ХХ век обаче са показателни, че те навлизат във върховата фаза на демографския преход и се задържат продължително с висок естествен прираст. До голяма степен това се дължи на намаляването на смъртността, но това ограничаване на смъртността в младенческа възраст явно е недостатъчно, за да почувстват сигурност за децата си и да имат гаранция за оцеляване на потомството им. Условие задължително за преминаване към ограничен репродуктивен модел.

В края на 1956 г. циганите официално са почти 198 хиляди души. На следващата година проучване проведено от Организационно-инструкторския отдел на Министерския съвет във връзка с подготвяното проектопостановление за уреждане на въпросите на циганското население събира сведения от околийските и градските народни съвети за техните съобщности по места. То установява (твърде условно), че действителният им брой към 1 ноември 1957 г. е 232 445 души[19] или с 35 576 повече от преброяването година по-рано. Според други данни към 1959 г. числеността им е 214 167 души.[20] Тези сведения указват високият им прираст след 1946 г.

Бързо разрастващите се цигански семейства и родове все по трудно функционират в традиционните си роли, доколкото способите им за препитаване се намират под въздействието на задълочаващата се около тях модернизация, която ги превръща в острови на консерватизма и традиционализма. Именно устремното разширяване на циганските фамилии генерира невъзможността на преобладаващата част от съобщностите на този етнос, разпръснати из повечето селища на страната (циганите са най-разсеяното и най-разпространено в географско отношение малцинство у нас), да възприемат модерни модели на житейска и професионална реализация.

Упадъкът на занаятчийството и на общинското самоуправление (българските общини до 1944 г. успешно регулират отношенията, попадащи в техния обзор, включително междуетническите взаимоотношения и порядки) позволяват процесите на деструктивно маргинализиране на голяма част от циганските съобщности да се задълбочат, като за това особено спомага липсата на семейно планиране и нерегулираното възпроизводство на циганските семейства, съпроводено от нарастване на възрастта на преживяване и намаляване на детската смъртност. Принудителното усядане на мигриращите чергарски общности от 1958 г. нататък (което не се случва веднага при част от пътуващите родове, успяващи да се изплъзнат от административната принуда) също допринася за профанизацията им и за формирането на все по-обособяващите се гетоизирани квартали в множество от градовете, чиито местни органи не съумяват да се справят с интегрирането на това жизнерадостно, многолико и трудно поддаващо се на административно управление малцинство.

Опитите за противодействие и преустановяване на номадството, просията, джебчийството сред циганското население започват още от началото на ХХ век, но при народно-демократичната власт натискът за преодоляването на тези отклонения от поведението на мнозинството се увеличава. В новите условия особеният начин на живот и препитание на циганите още повече подчертава различността им и противопоставянето на останалите граждани, а разрастването на семействата и домакинствата и профанизацията на занимаващите се с професионални дейности, за които няма пазар, засилват проявите на девиантно поведение. Кризата на идентичността, прекъсването на връзките с традиционния поминък и бързото нарастване на числеността им създава условия за изключване и пауперизиране на част от техните съобщности, което поддържа високо нивото на противозаконните им прояви.[21]

През 1957-1958 г. държавното и партийно ръководство изготвя програма за работа с циганското население, чрез която би трябвало да се възпрат деструктивните процеси. При преброяването от 1956 г. (репрезентативна обработка) е установено, че 2/3 (67.2 %) от циганите са неграмотни, при турците[22] и помаците са по малко от половината (съответно 48.5 % и 44.8 %), а при българите (без македонските българи) са само 1/5 (19.9 %). Именно затова в приетите постановления по циганския въпрос, освен рестрикциите, се предвиждат мерки за повдигане на бита и образователното ниво на циганите Ограмотяването им е важна задача и поради големия дял младежко население.

За да се преодолее заплахата от нарушаване на етнодемографския баланс като се преустанови турчеенето при другите етноси, изповядвящи исляма, и се ограничи броя на гражданите с небългарски характеристики (лични имена, говорим език, различно от източноправославното християнство вероизповедание) комунистическата партия се решава да предпреме рискована дългосрочна асимилационна политика по отношение на етническите малцинства, а чрез атеистичната пропаганда и срещу верските общности. Първи на натиска на това асимилационно въздействие са подложени циганите. От началото на 60-те години започва подмяната на турско-арабските им имена с български,като до края на 1961 г. са променени имената на 107 хиляди души, от които 45 хиляди турчеещи се до тогава.[23] Започва пререгистрацията им като българи. Не случайно при преброяването през 1965 г. циганите значително намаляват като в някой райони (населени предимно с цигани християни) съвсем оредяват. Отпорът срещу асимилацията е твърде слаб и това подвежда властите

Не така без съпротива протича опитът за подмяна на турско-арабските имена при българите мюсюлмани през 1964 г.[24] След сблъсъците в помашкото село Рибново временно подмяната на имената при българите мюсюлмани е спряна. Насилствената политика на тогавашното държавно ръководство – твърде незряла и слабо подготвена – до голяма степен е отговор на предходната денационализация на българите в съседните държави, в които до голяма степен е установена единна именна система, незачитаща традициите на българската именна номенклатура. Те са предизвикани и от неспособността на новия държавен елит да овладее социалните процеси, възбудени от новата икономическа система, наложена отвън, но провеждана твърде ревностно и несъобразно на съществуващия социален и стопански базис.
 
 

Таблица №2 Основни етнически и верски общности в НР България според преброяването от 1965 и раждаемост при тях през 1960-1974 г.

Етнически  и верски общности	Живородени 1960[25]		Преброяване 1965		Живородени 1965[26]		Живородени 1970[27]		Живородени 1974[28]
	численост	%	численост	%	численост	%	численост	%	численост	%
Всичко	137 483	100	8 227 866	100	125 791	100	138 745	100	149 196	100
Българи[29]	101 900	74.1	7 231 243	87.9	94 478	75.1	109 576	79.0	124 411	83.4
Турци	23 868	17.4	780 928	9.5	22 853	18.2	22 373	16.1	21 404	14.3
Цигани	5 914	4.3	148 874	1.8	3 507	2.8	3 716	2.7	3 134	2.1
Помаци	-	-	-	-	-	-	2 569	1.9	-	-

 

През 60-те години раждаемостта при българите, принадлежащи към християнската конфесионална традиция, се срива. Провалът на етатистката индустриална офанзива изглежда неминуем, но усилията за запазването на властта протакат крайния изход с две десетилетия. През тях следва нов подем и пак упадък в постиженията на тази забележителна технология за икономическо мобилизиране и за разширено прилагане на социалното инженерство, която няма аналог в досегашното историческо развитие. Благодарение на нея България бързо се индустриализира и модернизира, но пък на протакането на етатизма в твърде изчистен вид се дължи изпадането в капана на криза, от която изходът остава неясен.

Бюрократично-полицейската разновидност на социална държава от източен (сатрапски) тип не успява да създаде трайна и уравновесена социално-психологическа обстановка, сред която народът на България да намери нови стопански и нравствени устои на своя духовен общностен интегритет и жизнена целеустременост. Индустриалното общество, изпълнено и функциониращо в командно-административния му вариант, поставя повече препятствия и въпросителни, отколкото да създава условия, среда и перспектива за постигане на социално равновесие и поддържане на социалната динамика в коловоза на напредничавото и благополучно развитие. Но именно по това време България изживя най-мирните и плодотворни години в своята нова история. Заедно с това се извърши и небивала трансформация в социалната структура и практика, белязани от промените във възпроизводството на населението характерни за заключителния етап на демографския преход. Разнопосочната демографска промяна вероятно ще се окаже най-важната и съдбовна превратност за България в потока от преобразования на обществото през тази епоха.

Най-значимият пропуск в социалната политика се състои в несъобразената с реалностите в страната пронаталистичната нормативна регламентация (придружена от уравниловъчна имуществена ограниченост), която насърчава многодетството без да поставя целесъобразна преграда пред възходящото нарастване на числеността на семейството. То самоцелно е подтиквано да се разраства, без съобразяване с необходимостта от функционална адекватност и приспособимост към навлизащите модерни форми на преживяване и реализация, както и с изискванията на тоталитарния режим за обществена и трудова ангажираност, сблъсъкът с който става неминуем при развилите се паразитни нагласи сред значителна част от многодетните семейства. Част от тези семейства (особено сред циганските съобщности) с разрастването си излизат извън рамките на общественоприемливите норми и се самозатварят в собствената си среда и проблеми, без да успеят да се приспособят към динамичните промени около тях. В България се повтарят някои типични грешки на западната интегристка методика (вероятно механично копирана), които довеждат целевите групи до допълнителна изолация и социална осакатеност от прекомерна и непремерена държавна грижа и подкрепа, но също от ограниченията на тоталиталната система.

При приемането през 1951 г. на Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството (който макар и твърде стеснен в инструменталния си набор от стимули, демонстрира известна приемственост с нормативите в тази сфера от първата половина на 40-те години), законодателят е предвиждал кръга от правоползватели на дългосрочните вземания по него – месечни добавки за деца – да остане ограничен, като се отнася само до работниците, служителите и пенсионерите, които тогава не представляват преобладаващ дял от населението, доколкото България все още е аграрна страна. Не се е очаквало също разширеното подпомагане на самотните майкии да обхване голям брой жени, тъй като по това време жените се стремят към семейно обвързване. През следващите 17 години от действието на указа тези обстоятелства съществено се променят. 

Както беше отбелязано по горе (в частта публикувана в предишния брой – б.р.), от средата на века до средата на 70-те години рязко се увеличава числеността на работещите в държавната сфера, които получават обществено осигуряване и стават правоимащи по уредбата за насърчаване на раждаемостта. За да се случи това (особено при малцинствата) изглежда важна роля имат месечните детските добавки, които се оказват стимул за заемане на работно място с обществено осигуряване. Така те се оказват важен инструмент за насочване на обществото в коловозите на стремящия се към всеобхватност етатистки режим и за контрол над личността и семейството. От друга страна, многодетството на семействата от малцинствата, които получават държавните премии за деца, тъй като са настанени на работно място с полагащо му се обществено осигуряване, служи за пример на останалите с надеждата и те да получат достъп до държавните възнаграждения и издръжки за поточното производствона деца (извинявам се за грубия израз, но ми се струва най-уместен).

От 1951 до 1967 г. размерът на еднократните помощи за раждане на дете и на месечните добавки за деца на няколко пъти се увеличава (виж Табл. № 3). Добавките при три и повече деца в семейството се оказват важно перо в семейния бюджет, особено за семейства с ниски и непостоянни доходи. При липсата на разнообразни възможности за изкарване на прехраната, много от бедните домакинства се вкопчват в премиите за раждане и отглеждане на деца. Децата стават средство за препитание, като при отглеждането им често надмогва не техния интерес, а нуждата на домакинството и на неговите възрастни членове.

Възприета през 1951 г схема на изплащане на месечните добавки за деца във висока степен стимулира многодетството като подбужда раждането на децата да се случва през къс интервал от време между тях, за да може по-продължително време да се получава премията за максималния брой деца в семейството, вместващи се в рамките на 14-годишната възраст, а от 1957 г. на 16-годишна възраст, до която се полага изплащането на добавки. Така фактически се форсира с още един инструмент самоцелното раждане на деца в семейства в нужда и недоимък.

		Брой на децата в семейството
Дата на влизане в сила на нормативния акт		Едно	Две	Три	Четири	Пет	За шесто и следващо
1.07.1951		1.20	2.80	5.60	9.60	13.60	по 4.80 за всяко дете
1.07.1951 – самотни майки		8.00	17.60	27.20	36.80	46.40	по 9.60 за всяко
1.01.1957*		1.20	10.00	19.00	28.00	37.00	по 10.00 за всяко дете
1.08.1962*		1.20	14.00	27.00	40.00	49.00	по 10.00 за всяко дете
1.07.1967*	І група	5.00	20.00	45.00	50.00	55.00	по 5.00 за всяко дете
	ІІ група	2.00	14.00	34.00	39.00	44.00
	ІІІ група	-	10.00	24.00	29.00	34.00
* Когато месечният доход на съпрузите от трудово възнаграждение и пенсия надвишава общо 1800 лв. (180 лв. деноминирани към 1.01.1962 г.) , месечните добавки за деца се изплащат в половин размер. При промяната от 1962 г. за семействата с доход над 180 лв се запазва заварения размер на добавките (1/2 от размера на добавките от 1957 г.) , докато семействата с по-нисък доход получават увеличение за две и повече деца. От 1967 г се въвеждат три групи семейства според годишния им доход: І група – до 350 лв.; ІІ група – 351-500 лв.; ІІІ група – над 550 лв.

 

Все пак през годините постепенно започва да се променя системата на възходящо стимулиране като акцентът вече не пада толкова рязко върху екстремното многодетство. През 1962 се възприема промяна на месечните добавки в средното ниво на семейства според броя на децата им като увеличението на размерът на добавките се отнася само за две, три и четири деца, но то рефлектира и при по-многобройните семейства. Впоследствие по тази схема се увеличават и еднократните помощи при раждане на дете (виж Табл. № 4), като от 1 януари 1966 г. еднократните помощи за раждане на дете се увеличават значително за второто и третото дете, а плащанията се изравняват между осигурените и неосигурените (дотогава неосигурените получават половината размер на еднократните помощи).

 

Таблица № 4 Размер на еднократните помощи за раждане на дете по Указа за насърчение на

	Поредност на децата в семейството
Дата на влизане в сила на нормативния акт	Първо	Второ	Трето	Четвърто	Пето	За шесто и следващо
1.07.1951*	16.00	24.00	48.00	80.00	100.00	по 120.00 за всяко дете
1.01.1966*	16.00	40.00	70.00	80.00	100.00	по 120.00 за всяко дете
[1] Неосигурените по Закона за общественото осигураване лица получават помощите в половин размер. От 1966 г. неосигурените получават помощите в пълен размер.

 

Помощта за самотните майки се предоставя до 12-годишна възраст на детето само на необвързани семейно жени (ако междувременно се омъжат помощта се получава до навършване на 7-годишна възраст на детето) като разведените и вдовиците не се ползват от такива права (освен ако детето е родено повече от десет месеца след смъртта на съпруга или развода). Указът и правилникът към него предвиждат непредоставяне на помощ, в случай че майката живее с бащата в едно домакинство или “съзнателно избягва да живее под един покрив с бащата на детето или да сключи брак с него или да заведе дело за издръжка”. През първото десетилетие от действието на указа високият размер на помощите за самотните майки изглежда изкушава някои жени да се стремят към получаване на допълнителни средства (при това без да е необходимо наличие на обществено осигуряване) като обмислено поемат сами родителските задължения или фиктивно се представят за самотни родители. Това явно предизвиква нарастване на случаите на самотно родителство при жени, които не се притесняват от обичайните обществени нагласи или пък не могат ефективно да бъдат контролирани от общинските власти дали фактически живеят с бащите на децата им. Вероятно по тази причина размерът на.помощта за самотните майки от 1951 г. нататък не се променя и от 1962 г. при повече от три деца става по изгодно да се получават месечни добавки (разбира се, ако майката е осигурена). 

Започналото от средата на 50-те години подоходно диференциране на правоимащите по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството е неблагоприятен завой в логиката на провежданите пронаталистични мерки. Насърчаване на бедните в многократно по-висока степен (те получават по-големи по размер добавки за деца, които съставляват много по-значителен дял от техните доходи) в сравнение със семействата принадлежащи към по-високодоходни групи е една проява на егалитаристките разбирания на управляващите, която твърде половинчато постига целите си – насърчава раждаемостта предимно сред несъстоятелните слоеве на населението. Този модел бибил оправдан при едно раннобуржоазно общество, където имотните слоеве концентрират капитал дори чрез ограничаване на разделянето му сред множество потомци. Уместно е в такъв случай да употребя ироничната забележка, че българското общество по това време е именно такова, а тази констатация може би не е чак толкова отдалечена от реалността. В резултат се оформя пронаталистична политика, вместена в ограничените рамки на даване на предимство на функцията на социалното подпомагане, предназначена основно за семействата с ниски доходи. Уравнителските й тежнения донякъде изпълняват предназначението си, да дадат възможност на семействата от по-бедните прослойки да бъдат обезпечени с екзистенц- минимум средства при раждане (особено при несигурните способи за контрацепция) и да отгледат достойно децата си, ала така се залага капанът на деформиране на общественото съзнание, че многодетството е характерно за бедните семейства, които могат да се издържат чрез него, а от друга страна недоимъкът спохожда многодетните семейства и е желателно да се избягва раждането на повече деца. При част от несъстоятелнитеобщности и сред по-имотните слоеве се създава именно такава трайна психологическа нагласа.

Друг не по-малък порок на пронаталистичната нормативна уредба е, че така установеният режим на подпомагане при раждане и отглеждане на деца не спомага за възприемането от по-консервативните семейства на нов модел на поведение като преминат към по-модерни форми на семейно структуриране и функциониране,предполагащи семейно планиране и оптимално ограничаване на броя на децата. Процес, който в голяма (дори прекомерна) степен вече е обхванал преобладаващата част от градското население и по-напредничаво мислещите индивиди сред селяните. Постепенно се формират две групи с различни стилове на живот – малодетни и многодетни семейства, като по-неблагоприятното е, че принадлежността към тях бива все по-обусловена от етническия произход и социалния статус.

От 1955 г. се регламентира възможността на многодетните семейства (с три и повече деца), “изпаднали в особено тежко семейно и материално положение” да се отпускат еднократни помощи. Доколко ли и с тази възможност се е злоупотребявало[34] или е била употребявана за социално “дресиране” на аутсайдерите, макар да изглежда напълно уместно солидарна и социално справедлива? Специфичното прилагане на законите и правилата е в пряка зависимост от характера на обществото, за което са предназначени.

Със специална разпоредба в Закона за пенсиите от 1957 г. се предвижда жените, които са родили и отгледали повече от 5 деца до 8-годишна възраст, да се пенсионират при 15 години трудов стаж и възраст за І категория труд 40 години, а за ІІ и ІІІ категория – 45 години. Това положение остава валидно до отменяне на закона в самия край на столетието. 

След установяването на комунистическия режим се запазва практиката за награждаване на майките с орден ”Майчинска слава” (при родени, отгледани и възпитани пет и повече деца) и медал “За майчинство” (три и четири деца), въведена през 1943 г. За периода 1951-1955 г. народните съвети представят в Президиума на Народното събрание за награждаване около 350 хиляди многодетни майки, но само през 1949 г. у нас е имало 430 хиляди многодетни майки. Явно много от многодетните майки остават непредставени за награждаване поради “скромност, предразсъдъци и незнание” или защото не са отговаряли на условията за отглеждането и възпитанието на децата си.[35]

След 1945 г. законодателството за закрила на майчинството и децата е многократно допълвано и подобрявано[36], но подробното му разглеждане е обект на изясняване в една друга поредица от статии[37], поради което само ще спомена, че широката нормативна база създадена за насърчаване на раждаемостта и в подкрепа на семейството, освен своите действително ефективни социални функции, създава затруднения и деформации в трудовата сфера и се превръща в брънка от организирането на повсеместното бюрократизиране и заравняване на обществения живот, чиято плоскост подтиска изявата на българите извън колективистичната система.

16 години Указът за насърчение на раждаемостта и многодетството се допълва, променя и приспособява, но в средата на 60-те години управниците на България най-после осъзнават, че произхождащата от него схема на протежиране на семейното възпроизводство е неприемлива, създава нежелателни проблеми, които е недопустимо да бъдат институционално подхранвани и толерирани. Най-смущаващият измежду тях е необоснованото за съвременната епоха стимулиране на поддържането на нивото на многодетството сред семейства, непритежаващи капацитета да дадат на децата си възпитание и образование, съответстващо на изискванията на модерната цивилизованост. Поддържането на тази схема в България означава да се произвеждат етнизирано и вероизповедно противопоставящи се прослойки, което ще допринася за увеличаване на напрежението в обществото и за неговото циклично евентуално катастрофично деструктуриране. Всъщност това до голяма степен се случва и този модел на раздалечаване между различните обществени групи продължава и по-късно да се възпроизвежда.

 

Нови повеи, колебливи подходи, съмнителни резултати

Година	Всичко живо-родени	Деца родени в брак	Поредност на новороденото в брак дете за майката
			Първо	Второ	Трето	Чет-върто	Пето	Шесто и следващо	Непо- казано
1965	125 791	115 125	51 217	41 876	10 664	4 665	2 769	3 921	13
%*	100	91.5	44.5	36.4	9.3	4.0	2.4	3.4	0.0
1966	123 039	112 285	50 824	40 963	10 043	4 354	2 463	3 635	3
%	100	91.3	45.3	36.5	8.9	3.9	2.2	3.2	0.0
1967	124 582	113 697	53 082	40 887	9 876	4 206	2 284	3 361	1
%	100	91.3	46.7	36.0	8.7	3.7	2.0	2.9	0.0
1968	141 460	129 154	56 359	48 720	14 873	4 072	2 018	3 112	-
%	100	91.3	43.6	37.7	11.5	3.2	1.6	2.4	-
1969	143 060	130 988	56 376	50 100	15 859	4 043	1 895	2 709	6
%	100	91.6	43.0	38.2	12.1	3.1	1.5	2.1	0.0
1970	138 745	127 019	56 153	48 286	14 597	3 913	1 710	2 346	14
%	100	91.5	44.2	38.0	11.5	3.1	1.3	1.9	0.0
1971	135 422	123 618	55 993	46 752	13 006	4 004	1 710	2 132	21
%	100	91.3	45.3	37.8	10.5	3.3	1.4	1.7	0.0
1972	131 316	119 363	54 299	46 262	11 636	3 700	1 507	1 946	13
%	100	90.9	45.5	38.8	9.7	3.1	1.3	1.6	0.0
* Делът на децата родени в брак е даден относително към всички живородени, а на децата според тяхната поредност към децата родени в брак.

 

Новите подходи за съсредоточаване на въздействието на демографската политика дори довежда до намаляването през 1969 и 1970 г. на дела на извънбрачните раждания (а с това и на самотните майки), които иначе постоянно нарастват. Усилията за противопоставяне на разпадането на традиционния семеен модел обаче постига временен успех. Бързото спадане на резултатността от прилаганите насърчителни за раждаемостта мероприятия се дължи до голяма степен на изчерпването на възможностите за растеж поради ескалирането на постигнатия ефект от тях през предходните години на възход. Това предполага вълнообразна форма на показанията за упоменатите демографски показатели, каквато в действителност се проследява в периода 1968-1975 г.До известна степен обаче следващия възход на раждаемостта се дължи на новите нормотворчески старания на държавното и партийно ръководство в усилията му да превъзмогне натиска на модернизацията, която ерозира устоите на режима. Тези почти напразни административни опити за противостоене на процесите на бързо обновление на обществените отношиения, отключени с етатизацията и индустриализацията в аграрния сектор, твърде бързо изразходват буферния си потенциал за възпиране на деструктурирането на командно-бюрократичния модел на управление на социума.
 

Задълбочаването на етнодемографската криза като призвание за управленска активност

Предвижда се например еднократните помощи за раждане на дете да се изравнят (да се премахне градацията на размера им според поредността на детето) и да се равняват на “обективно необходимия размер за посрещане на първите разходи, свързани с раждането на детето”. Месечните добавки да се изплащат в еднакъв размер, независимо от броя на отработените от родителите дни през съответния месец. Един реверанс към родителите с непълна заетост. Добавките да се изплащат до навършване от децата не на 16, а на 17 или дори 18-годишна възраст.

Усъвършенстването на системата за предоставяне на услуги за деца е друга важна цел. В програмния документ е заложено да се разшири мрежата от детски заведения. През 1978 г. 76 % от децата трябва да са обхванати в детски градини, а през 1975 г. 35 % от учениците от І до VІІІ клас да посещават полуинтернати. Изисква се да се разшири мрежата от общежития и пансиони, от ученически столове и бюфети. Да се увеличи производството на детски храни и стоки. Медикаментите при домашно лечение на деца до 3-годишна възраст да станат безплатни. Същото за бременни и майки с деца до 1-годишна възраст. От учебната 1973-1974 г. да се предоставят безплатно учебниците за основно образование.

За младите хора се предвижда да се усъвършенства системата от стипендии за студентите, да се осигурят общежития за тях, включително за студентските семейства.

За подпомагане на майките се планира да се увеличи платения и неплатения (със запазване на работнто място) отпуск за отглеждане на деца. При бременност и раждане на дете от майка студентка тя ще има право да прекъсне обучението си за една година ила да премине в задочна или вечерна форма на обучение със запазване на стипендиите и осигуровките. За задоволяване на жилищните нужди на млади и многодетни семейства би трябвало занапред да се заделят 30 % от жилищата от новоизграждания държавен жилищен фонд.

В областта на регионалното развитие се предвижда благоустрояване и подобряване на жизнената среда на населените места и сформиране на селищни системи, чрез които да се подобри местното самоуправление, което явно е в дълбока криза. Повечето от предвидените мерки в следващите години са изпълнени, но при някой се налагат трансформация на първоначалните виждания, други се оказват недомислени или неизпълними.

Три месеца по-късно във вестник “Работническо дело” е публикувано Решение на ПБ на ЦК на БКП от 6 март 1973 г. “За издигане ролята на жената в изграждането на развито соцшиалистическо общество”. То е резултат от изготвените от КБЖ през 19971-1972 г. два варианта на Концепция за осигуряване на оптимални условия за съчетаване задълженията на жената като производственичка, майка и общественичка.[51] Вероятно този документ е най-смисления и прецизиран план за подобряване на условията, в които българската жена да се реализира като съпруга, майка и труженичка от всичките инициативи в тази насока след 1943 г., като идеите заложени в него се превъртат в управленски оборот вече 40 години. В сферата на насърчаване на раждаемостта решението преповтаря директивите на Декемврийския пленум, но съдържа и множество нови мерки: гъвкав трудов режим за майките; пълно заплащане на отпуска на майката при болно дете в срок от два месеца годишно; допълнителен годишен отпуск за майките с деца да 10-годишна възраст, диференциран според броя на децата, отпускът за майчинство да се отнася в пълен размер и за жените, работещи в ТКЗС; изплащане на месечни добавки за деца според нормативната издръжка за съответните възрастови групи на децата (тук тази идея стои по-смислено) като добавките се ”дават за всички деца в града и селото, независимо от трудовото участие на родителя”; еднократната помощ при раждане на дете да стане 100 лв. за първо дете (20 лв. в този момент), а за второ – 250 лв. при заварени 200 лв. (в доклада от Декемврийския пленум се предвижда изравняване на размера им, но явно тази схема е била набързо отхвърлена); да се повиши образователното равнище на жените, а при бременност и раждане по време на учението, да се изплаща помощ от една минимална месечна работна заплата за срока, предвиден за работещите жени; държавата да събира парите за издръжката на децата на разведените родители; разкриване на центрове за семейни консултации; самотните майки да получават до навършване на 2-годишна възраст на децата им ежемесечна помощ свръх трудовото си възнаграждение, а ако не работят – помощ в размер на една минимална месечна работна заплата; да се полагат грижи за образованието и професионалната квалификация на самотните майки.[52]

През зимата на 1972-1973 г. окончателно е извършен преходът към повсеместно стимулиране на раждаемостта с разнообразни подходи, облекчения, видове помощи и морални насърчения. Несъмнено, осъществява се своеобразен скок в социалната политика, който спомага икономическите неблагополучия и изоставането на жизнения стандарт през 15-те години до рухването на етатизма да бъдат приети стоически от мнозинството жители на страната с утешението, че държавата се грижи за подрастващото поколение и за семействата с деца. Находчив и уместен, ала подвеждащ политически ход.

В следващите няколко години заложените в двата документа мерки почти изцяло са нормативно внедрени, но не всички от тях се оказват изпълними и приемливи за корумпиращата се бюрократична система, в която борбата за власт на всички нива издребнява до махленското равнище на българския реален социализъм. От така конструирания скелет на зрялата пронаталистичнаполитика обаче се възползват предимно семействата от по-несъстоятелните прослойки, с което се репродуцира техния по-оскъден (понякога болезнено амбициозен, поради стремежа за наваксване) начин на житейска реализация. Всъщност приетият отвън образец на пронаталистична политика, който не е в достатъчна степен съобразен с местните условия, създава нови затруднения, наместо да разрешава старите. Така постепенно България се превръща в държава с по-скромни възможности и присъствие на световната сцена. Това ще проличи особено изразено при оттеглянето от системата на етатистко натрупване, концентриране и преразпределение на капитала след 1989 г.

Освен подобряването през 70-те на предприетите през 1967-1968 г. пронаталистични инициативи, се налага и коригирането на някои от тях, което отразява експертното и управленско лутане в тази сложна социална материя. Така например още презмарт 1968 г. задължението за ергенски данък се ограничава до 45 г. за жените и 50 за мъжете. Предишната разпоредба изисква тази тегоба да се изплаща от засегнатата група данъкоплатци “докато работят или реализират доходи”. От 1981 г. се премахва и облагането на семейните без деца повече от 5 години след сключване на брака. Преценено е, че не е благоприятно за обществото чрез данъчното облагане на тези семейства постоянно да им се напомня, че не могат да имат деца, доколкото в преобладаващия брой случай става въпрос за семейства с репродуктивни затруднения.

През 1972-1973 г. в режима на изкуственото прекъсване на бременността у нас са въведени ограниченията, предвидени от ЦК на БКП още в края на 1967 г, но на следващата 1974 г. най-строгите разпоредби донякъде са смекчени.[53] До 1990 г. аборт се разрешава, ако в семейството има вече две живи деца (в Румъния е при четири деца). Прекъсване на бременността се позволява на вдовици, разведени жени и неомъжени, както и на жени с едно живо дете, които са над 40-годишна възраст.[54] Подобни колебания са характерни и за част от другите страни от социалистическия лагер – Чехословакия, Унгария, но повечето от тях са последователни в либерализацията – СССР, Югославия, ГДР, Полша, докато най-консервативни остават властите в Румъния.

Друг неудобен въпрос е как се е отразила промяната от 1967-1968 г. на изплащаните месечни детски помощи при многодетните семейства – доколко шоковото намаляване на относителната тежест на помощите след третото дете не се е отразило в семействата върху отношението към тези деце. По това време значителна част от многодетните семейства (особено при циганите), вече са развили зависимост към помощите за раждане и отглеждане на деца и намаляването на месечните добавки за четвърто и следващо дете вероятно би предизвикало пренебрегването им и спад на грижите за тях, както и влошаване на образователната им подготовка. Възможно е много от тях да са изоставени в държавни детски заведения, други дори да са били принуждавани да се заемат с незаконни дейности за осигуряване на поминъка им.

През 1979 г. месечните добавки за всяко дете са увеличени с 10 лв. (за първо и за децата след третото дете са увеличени от 5 на 15 лв., за второ от 15 на 25 лв. за трето от 35 на 45 лв.) като по този начин съотношението между тях става по-изравнено. След пет години обаче премиите за първите три деца отново се увеличават (за първо след раждане на второ дете става 30 лв., за второ също 30 лв.[55] и за трето – 55 лв.), докато за следващите по ред деца остава същото. Още по-решително са увеличени месечните добавки за децата на самотните майки. През 1984 г. те достигат за първо дете 40 лв., а след раждане на второ дете – 60 лв., колкото се полага и за второто дете, за третото – 110 лв., а за следващите деца по 30 лв. При три деца самотните майки получават повече от средната заплата за страната. Учудващо ли е тогава, че се нарояват жените, които реално или фиктивно не се намират в брак, възползвайки се от необмислената щедрост на държавата.

Все през същата емблематична 1968 г. между България и Турция се сключва спогодба за изселване в югоизточната ни съседка на лица от турски произход, чиито роднини са се преселили до 1952 г. Поредната ограничена изселническа кампания за известно време сваля напрежението сред турците, които са водещата общност сред българските мюсюлмани. За едно десетилетие (валидността на спогодбата изтича в края на 1978 г.) се изселват 114 420 души (половината от тях през последните две години – А.И.), докато на 2 843 души българските власти отказват възможността да се възползват от спогодбата поради смесения им етнически произход.[56] Изселническият тактически приьом за намаляване на демографската тежест и влияние на мюсюлманите се застъпва предимно от Пенчо Кубадински, член на Политбюра на ЦК на БКП, докато Тодор Живков по това време желае да запази в голяма степен това население и да го интегрира. В изпълнение на тези му намерения са предприети множество стъпки за индустриализирането и модернизирането на районите със смесено по етническия си и верски състав население, които съществено подобряват за две десетилетия качеството на живота там. Това, както и изселването на млади мигранти снижава раждаемостта и при турците.

Немалки са усилията през 60-те и 70-те години за интегрирането на циганите. Особено се набляга върху тяхното образоване и квалифициране, за допълване на културните им умения, чрез което да се внедрят идеите за социалистическия начин на живот (уравнителната трудова и потребителна етика) и да се подпомогне всеобщото им асимилиране. Безнадеждна за постигане цел и все пак именно тогава се формира първото широко ограмотено циганско поколение. Работи се също за преодоляване на патриархалните предразсъдъци и за промяна на мястото и отношението към жената в циганското семейство. Това би подпомогнало семейното планиране, доколкото жената би трябвало да определя колко деца ще роди. Разбира се, за това са необходими и подходящи контрацептивни средства и методи на сексуално общуване, които не са достъпни за преобладаващата част от това население. В резултат то нараства твърде бързо в сравнение с останалите етнически общности, възползвайки се от системата за насърчаване на раждаемостта. Демографският взрив сред циганите обаче затруднява и в значителна степен възпрепятства успешното им интегриране, което засилва тяхната маргинализация и профанизация, социалното им изолиране, възлизащо до отчаяна автосегрегация.

По находчивите сред тях все пак откриват непокрити (по-точно със забранен достъп) ниши в социалистическото стопанство – предимно в търговския обмен с дефицитни стоки и специфични услуги – и набързо забогатяват, с което предизвикват преследванията на властите. През 1973 г. е приет Закон за собствеността на гражданите, регламентиращ и подбуждащ конфискацията на имущество, придобито извън законово разрешените способи. В голяма степен неговатарепресивна ориентация е насочена към циганските донове и кланове.

На 17 юли 1970 г. Секретариата на ЦК на БКП излиза с решение за по нататъшно подобряване работата за национално осъзнаване и патриотично възпитание на българите с мохамеданска вяра. Замяната на турско-арабските им имена е възобновена. До 1974 г. са сменени имената на 200 хиляди помаци при прилагането на административен натиск, но условията вече са назрели повечето от тях доброволно да приемат тази трансформация.[57] Според по-ранни оценки обаче около половината от българите мюсюлмани са с турско самосъзнание.[58] Вероятно между тях са основните огнища на съпротива, като най-силно е движение в село Корница, Благоевградски окръг през 1973 г. Този път властите не отстъпват. При кампанията е преустановена дейността на 127 джамии и мечети.[59] Към 1978 г. е отчетено, че все още има 6718 помаци, чиито имена не са променени, живеещи в по-големи градове (София – 4034, Пловдив – 1705; Кърджали – 281, Благоевград – 150 и пр.)[60], където са били пропуснати или давлението спрямо тях е било по-слабо.

Същевременно продължава постепенното преименувне на циганите мюсюлмани, както и на лицата със смесен произход. Това са предимно деца от бракове между турци (туркини) и помаци (помакини), вероятно с утвърдено турско самосъзнание, които стават едни от първите български граждани с турски произход (макар и частичен) подложени на асимилационна принуда за промяна на един от основните белези за етническата им принадлежност.

Кампанията за преименуване на циганите, помаците и децата от смесени бракове е нормативно подкрепена с въвеждането на административно производство, което придонася при евентуалното им доброволно желание за смяна на турско-арабските имена. Още от началото на 60-те години е въведена облекчена процедура за приемане на българско име от граждани от небългарски произход. През 1971 г. се приема корекция в режима на гражданската регистрация, според който децата от смесени бракове между лице от български и лице от небългарски произход се записват в акта за раждане като българи по народност. Родителите от небългарски произход имат право да запишат детето като българин по народност, като това може да стане дори след съставянето на акта за раждане.

Постепенно етническата картина, въпреки преименуванията и интеграционните процеси сред част от населението с небългарски произход, се променя в полза на нарастване делът на малцинствените общности и това налага прикриването на параметрите на този процес. От 3 октомври 1975 г. в сила влиза Наредба за гражданското състояние. В нея народността отпада като признак на гражданското състояние, тъй като “принципът на пълно равенство между гражданите” прави ненужно обозначаването на народността им (сякаш до този момент не са били напълно равноправни – А.И.), а множеството бракове между лица от различна народност затрудняват определянето на народността на децата от тях. От този момент народността няма да се посочва в никакви актове по гражданското състояние, както и в документите за самоличност.[61] Затулването на нарастването на малцинствата ще се окаже лоша политика, доколкото по този начин се маскира започналата депопулация сред основната народност – българите. Ескалирането на този процес в наши дни вече предизвиква основателни опасения за промяна в обозримо бъдеще на характера на българската държавност с непредвидими последици както за нейния народ, така и за целия регион.

На проведеното преброяване на населението в края на 1975 г. все още се отчита народността на гражданите, но данните твърде крайно изкривяват действителната етническа картина, а освен това не са официално публикувани и остават само за служебно ползване. През следващите години Централното статистическо управление преустановява събирането на статистическа информация за населението по етнически признак.

Възможностите на тоталитарната държава за въздействие над обществото не са използвани в пълнота от българските власти (за разлика от съседните им народи) за прилагане на тотален натиск (поне до 1982 г.) за денационализиране на гражданите от небългарски произход. Процесът на асимилация е стъпалообразен и съобразен с нормалните процеси на естествена асимилация и приобщаване към съвременната българска нация. Тази мека асимилация донякъде отговаря на условията и настроенията в страната, но тепърва ще претърпи ескалация, която ще обърка процеса на целесъобразна национална консолидация, подпомагаща стопанския възход и просперитет. Най-вероятната причина за настъпилата внезапна промяна на политическия курс е икономическата криза на социалистическата система в края на 70-те години и опитите на държавния лидер да се закрепи на власт до настъпването на времето за преобразуване на системата.
 

Тягостната обстановка на настъпващата икономическа и идеологическа криза

Двете десетилетия след 1968 г. са епоха на непрестанно политическо лавиране от страна на Тодор Живков и прилагане на всячески “маньоври” за запазване на темповете на икономически растеж и на социалната стабилност, за да успее да съхрани властта си. Уви, повсеместното приложение на етатизма дава положителни резултати само за ограничен времеви интервал, а от Москва възпират “реформаторските” му намерения за присламчване към икономическите успехи на бившите съюзници Германия, Италия и Япония. Ала несъмнено именно тогава е зрелият етап на неговата диктатура, която се характеризира със своята двойственост – постепенно въвеждане след 1975 г. на умерена икономическа и културна либерализация (в асинхрон с пълното смразяване в СССР) и решително (преминаващо границите на социалистическата законност) отстояване на монопола над властта. На втората по-ярко изразена тенденция трябва да се отдадат множеството крайни, несъобразени с реалностите в света нормативни и действени интервенции, които изумяват със своята непригодност да разрешат съответните проблемни затруднения. Същевременно законовата платформа на т. нар. социалистическо общество се преработва от юридическите съветници и сътрудници на Живков, за да се повиши релативността на правораздавателната система и номенклатурната елитарна прослойка да излезе извън обхвата на независим съдебен контрол.
 

Жилищната криза поражда бюрократични чудовища

 

Българският народопсихологически феномен при прехода от патриархално родово домакинство към атомизиране на фамилиите– собствен дом за всяко семейство

Едно от големите неравноправия за българските граждани от тази епоха, предизвикано от жилищния дефицит, е въведеното жителство, което ограничава постоянното заселване на външни лица в големите градове.[76] От 1955 г. е въведено жителство в петте най-големи града София, Пловдив, Сталин (Варна), Бургас и Русе. На следващата година се присъединяват Стара Загора и Плевен. Градацията на ограниченията възхожда и през 1974 г. заселването в градовете е напълно под контрола на този възбранителен режим, с изключение на 32 малки града. Жителите на селата и малките градове фактически са поставени в изолация, но това миграционно сдържане се отнася също в голяма степен до жителите на по-многолюдните селища. Многобройните изключения, привилегии и облекчения относно прилагането на правилата за жителството създават привилигерована прослойка, която не е зависима от закрепостяването. Между облагодетелстваните са и отрудените строители на и работници в Металургичния комбинат “Кремиковци”, както и работещите в строително-монтажните комбинати. Цената на тази социална облага често ще е равностойна на скъсяване на продължителността на техния живот. Парадоксално, но режимът на жителството донякъде стимулира брачността, доколкото бракът с жител на град, попаднал в ограничителния списък, дава право на съответното жителство. Само че в резултат на тази системна брачна принуда и разводимосттта впоследствие нараства. А децата родени в следствие на стремежа към заселване в големите градове все пак трябва да са благодарни на партийното и държавно ръководство.
 

Неуместни способи за интеграция и асимилация на малцинствата