2. Националният погром и нарастването на демографската бъркотия 1989-2013

ХХ век е столетие на най-крупните военни и хуманитарни катастрофи, възникнали в резултат на ускореното възпроизводство на материални и духовни продукти, чието свръхпроизводство предизвиква нарастване на конкурентната надпревара и сблъсъци между индустриалните държави, ала също възбужда дълбоки кризисни колебания в световната икономика и култура. Русия и Германия, които след 1918 г. са измежду съкрушените от първия глобален конфликт велики сили, намират възможност за бързо възстановяване на тежестта им в международните дела чрез реконструкция на стопанските и обществените отношения при налагане на засилена намеса на държавата в социално-икономическите процеси, водеща към тотално идеологизирани политически режими – съответно комунистически (интернационалистичен) и нацистки (расистко-националистичен). Самоувереността, вдъхната от главоломните успехи на етатизма, твърде бързо довежда Германия до нов гибелен провал, ала изтощеният Съветски съюз продължава дълго след войната да се придържа към системата на тоталното държавно предприемачество. Заедно с него в тази схема са законсервирани страните от Източна Европа, докато в края на столетието социалистическият блок вече е подготвен да бъде привлечен към, усвоен от свръхлиберализирания пазар на неоимпериалистическия англосаксонски лагер.

Как да се премине от повсеместна държавна собственост над индустрията към смесен тип икономика? Този въпрос се поставя още в началото на 50-те години в СССР[1] и въпреки опитите за реформи в такава насока, някаква непреодолима сила предотвратява стопанското либерализиране на Източния блок. Рязката етатизация на икономиката на СССР, налагана от Сталин повече от две десетилетия, е свързана с необходимостта от бърза милитаризация за повишаване на отбранителните и нападателните способности на възстановяващата се евразийска империя.[2] Но след Втората световна война все повече проличават слабостите на централизираното планово и административно управление на стопанските структури и процеси. Опитите в Съветския съюз, Китай и страните от Източна Европа да се премине към по-свободна форма на пазарно стопанство се сблъскват не само с липсата на крупни вътрешни инвеститори, освен държавата, но и със съпротивата на вътрешни и външни обществени сили – протагонисти и антагонисти на революционната промяна. Едва в края на 70-те години, след завръщането на Дън Сяопин на ръководни позиции с достатъчно правомощия в Китайската комунистическа партия, Китайската народна република започва решителен поврат към модернизация чрез отваряне към света, за което подпомага и противопоставянето й със СССР, предизвикващо благосклонното отношение на Запада.

В края на 80-те настъпва договорен разпад на Източния блок и отказ от режима на държавен (еднопартиен) социализъм. Едва ли в обозримо бъдеще ще узнаем параметрите на договорките за изтеглянето на СССР от Източна Европа, последвано от разпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ и на военния съюз на Варшавския договор, ала от протичащите по-сетне събития, може да се догаждаме за някои от политическите споразумения или недомлъвки, засягащи нашата страна. Договореният процес на омиротворяване след Студената война придоби кой знай защо капитулационен привкус само за България, доколкото сривът на комунистическата система я засегна най-дълбоко измежду бившите сателити на Кремъл, като пропадането й, след като не получи достатъчно външна подкрепа за реформирането си, вероятно се дължи не само на това, че бе най-верноподанния съветски съюзник, но и поради набелязването й от външни сили като държава с най-немощен съпротивителен потенциал, отслабена от поредица национални катастрофи, последвани от продължително подтискане на националния суверенитет и интерес. Трябва да се предполага, че последвалия демографски колапс до голяма степен се дължи на тази многостранна външна намеса, притежаваща ключови позиции и възможности за регулиране на вътрешните социално-политически процеси.

В последните години от управлението си Тодор Живков подготвя либерализиране на икономическата система и дори изплъзване от съветския контрол, за да запази властта при преобразованиията на Горбачов. Той лавира и залага на западни фактори, без да отчита, че на Запад разчитат перестройката окончателно да разстрои етатисткия съветски режим и Източния блок и предпочитат да подкрепят властелина от Кремъл пред провинциалния властник от Балканите. При такава международна разстановка България попада в обсега на проектите на съветските стратези за съхраняванена южния имперски фланг при осъществяване на политическата трансформация в Източна Европа и заедно с Румъния е подложена на въздействито на специални операции за противосуверенна промяна на държавното ръководство.

На 10 ноември 1989 г. Живков подава (предварително изискана и уговорена)оставка като ръководител на държавната партия, а впоследствие и като държавен глава. Властта се поема от формиралата се компромисна групировка на част от членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Основната опозиция, явяваща се в противовес на новото управление, са множеството проживковистки ядра в центъра и в провинцията, които постепенно се автономизират.[3] Това позициониране на същинските политически субекти предполага открита или прикрита приемственост в развитието на българската либерализация през следващите години, прокарвана от структури, наследили фрагменти от всепроникващото влияние на държавната партия и секретните служби.

Отношението към демографския проблем като реален израз на тревога и като популистки лост за отвличане на вниманието

Свалянето от власт на Живков съвпада с изригването на “нежната революция” в Източна Европа. Есента на народите от 1989 г. е една от най-удивителните истории за програмирано политическо обновление, излязло от контрол поради нежеланието да се живее повече така. Комунизмът е повсеместно компроментиран в страните от така наречения социалистически лагер.[4] Модернизацията, протекла след Втората световна война в тези общества, прави невъзможна вътрешната поносимост към нелиберални социални практики сред бившите сателити на Москва с някои изключения – България и Румъния. Именно те ще се отклонят от трасето на бърза еманципация към западния свят, следвано от средноевропейските страни, бивши членки на СИВ. Това ще предизвика дълбоки размествания в социалната им стратификация и драматични сътресения в политическата, икономическата и административната сфера.

Промените в България започват с искания за по-голяма равнопоставеност, справедливост, правов ред и обществен контрол над властта. Трагичното разминаване на тези илюзорни за българската реалност настоявания с намеренията на част от етатистката върхушка да осъществи концентрирана приватизация на държавната, обществената[5] и общинска собственост ще породи разнопосочни обществени движения и ще повиши дезорганизацията на държавния апарат, стопанските структури и социалната инфраструктура.

Още в първите месеци след превратната промяна, когато новите управляващи потвърждават социалистическата си ориентация, но някои от тях вече конструират насоките и контурите на българския изход от етатистката парадигма, младежката и демографската проблематика са застъпени в първите им стъпки за демонстриране на реформаторски хъс, както и за популистко утвърждаване пред обществеността. В резолюцията на проведения от 11 до 13 декември 1989 пленум на ЦК на БКПе заложено “Да се активизира политиката за подпомагане на социално слабите слоеве на населението. Предимство следва да имат многодетните семейства, самотните и нуждаещите се от социална помощ хора. .... Специално внимание да се обърне напроблемите на младите семейства.”[6]

От края на 70-те и началото на 80-те партийните и държавните институти формират нова младежка политика, която разчита не толкова на идеологическата подготовка на младите хора, колкото на включването им в разнообразни трудово-професионални, образователни, културни, спортни и параполитически форми на обвързаност с властта (и особено със силовите структури, осъществяващи повсеместен подмолен контрол), за да се предотврати нарастването на конфронтирането на поколенията, проявило се при генерацията на бейбибума[7]. С надигането на превратнните промени в социалистическия лагер, отношението към младежите като естествени носители на повратни тенденции става все по-нервно и предпазливо. След 10 ноември 1989 г. новите партийни и държавни ръководители разчитат, че младежта на България ги подкрепя, ала съвсем скоро ще се сблъскат с анархистичната разрушителна експлозивност на младежките маси, поддаващи се на външни давления и контрол. Още в последния ден на пленума на ЦК на БКП на 13 декември хиляди протестиращи граждани, предимно млади хора, обграждат сградата на народното събрание с искане за незабавно премахване от конституцията на нейния чл. 1 за ръководната роля в обществото на БКП. Българската нежна революция започва, но твърде бързо е овладяна от етатистката върхушка.

Все пак усилията за привличането на младите хора през първите месеци след промяната са осезателни, като освен облагодетелстването на фондове и фирми към ДКМС,[8] с Указ № 2900/20.12.1989 и изменението на Наредбата за разпределяне и продажба на жилища[9] се предоставят нови възможности на младите семейства да се сдобият с жилище. Предвижда се за фонда за млади новобрачни семейства да се заделят 35 % (при 25 % дотогава) от новопостроените жилища. С изменението и допълнението на Наредбата за кредитната дейност[10] таванът на заемите, които се предоставят на новобрачни за покупка на жилище (а вече и на несемейни младежи), нараства от 15 000 на 25 000 лв., а максималният срок на изплащането им се покачва от 30 на 40 години. Нарастват двойно и другите възможности за заеми за ремонти, обзавеждане и общи разходи на новобрачните семейства. Отпускат се заеми за млади специалисти с висше образование при постъпване на работа в размер до 3000 лв. и една година срок на изплащане. В унисон с новите повеи за стимулиране на личната стопанска инициатива на млади семейства и младежи до 30-годишна възраст се отпускат заеми до 20 000 лв.. с минимална лихва от 2 % за изграждане на селскостопански постройки в селата, предназначени за извършване на селскостопанска дейност. Перспективата пред аграрното предприемачество изглежда обещаваща. Само след 2-3 години обаче ще настъпи хаосът в българския аграрен сектор. 

Междувременно в страната се формира политическа продемократическа опозиция, която влиза в диалог с държавната партия за премахване на тоталитарната система. От началото на 1990 г. започва работа т. нар. Кръгла маса, където са договорени принципите и стъпките за преминаване към демократично многопартийно управление и либерално общество. Някои от представителите на демократичнага опозиция са тясно свързани с проучването на демографските затруднения и разработването на мерки за тяхното преодоляване.[11] Това, както и всеобщото разбиране сред политиците, че кризисното състояние на населението на България е въпрос от първостепенно значение за нейното възстановяване, благоденствие и успешно реинтегриране в международния живот като самостоятелна и суверенна държава, предпоставя застъпването на демографската проблематика сред основните насоки, по които трябва да се предприемат интервенции за оздравяване на българската държавност.

Още в началото на годината с Указ № 99/16.01.1990[12] се създава към Народното събрание Постоянна комисия по въпросите на жените, закрилата на семейството, майчинството и детството. Неин председател става Евка Развигорова, зам.-председатели са Елена Лагадинова и Христина Пепелджийска. Старши треньорът на българския национален отбор по художествена гимнастика Нешка Робева е сред членовете й. След провеждането на първите демократични избори през юни и сформирането на VІІ Велико народно събрание към него е формирана Комисия по демографските въпроси с председател Петко Симеонов и зам.-председател Чавдар Кюранов.[13]

В началото на май 1990 г. е създаден Институт по демография към Българската академия на науките. Той се превръща в център на демографските проучвания у нас, ала спадът на престижността и на финансовата подкрепа за научните изследвания не му позволява да получи впоследствие влияние върху формирането на приоритетните насоки на българското развитие.

Усилията за промяна на демографските политики в първите годиви след отстъплението от етатизма са ориентирани към отхвърляне на рестриктивните и ограничителни разпоредби на българското законодателство. Благодарение на публицистичните атаки на журналистката Велислава Дърева, през април 1990 г. напълно е премахнат т. нар. ергенски данък.[14] Промяната влиза в сила от средата на годината. Степента на преразпределение на доходите отслабва, с което се намалява уравниловъчната приравненост на населението и се стимулира потреблението вмомент на надигаща се инфлационна буря. Същевременно обаче бюджетът се лишава от мотивационно оправдани средства за усъвършенстване на наталистичната политика.

По инициатива на президента Желю Желев с Указ № 51/7.08.1990 се отменя Наредбата за временно ограничаване на приемането на нови жители в градовете.[15] Урбанизацията получава нов силен стимул, ала с настъпилото бързо обедняване на населението, много български граждани (особено пенсионери и безработни) намират средство за оцеляването си в завръщането към обработването на земя и отглеждане на селскостопански животни. Потокът от преселващите са за постоянно или сезонно към селата също се увеличава. Високата вътрешна миграционна мобилност ще се превърне в модел за външната миграция като възможност за личностно и семейно оцеляване и реализация. 

Пак в началото на 1990 г. е обнародвана Наредба № 2/1.02.1990 за условията и реда за изкуствено прекъсване на бременност, издадена от министъра на народното здраве и социалните грижи.[16]С нея се либерализира режима на аборта по желание, като единствени пречки остават календарната напредналост на бременността и медицинските противопоказания.

Новата власт за известно време запазва приемственост и по отношение на подкрепата за селищата от граничните зони по западната и южната граница. С ПМС № 97/29.05.1991 се предоставят данъчни облекчения за набелязаните населени места и се постановява местните власти да подобрят снабдяването с хляб на отдалечени и планински села и махали.

Крачка в неизвестното – скок в пропаста

До лятото на 1991 г. управляващите все още потвържават уверенията, че следват социалистическата ориентация при изграждането на гражданско демократично общество и фактически запазват преимуществено етатистката структура на организиране на социума. Гравитирайки около Москва те не предприемат решителни стъпки за реформиране на държавния апарат и трансформиране на държавната собственост. Ала разпадът на световната социалистическа система е главоломен. На 28 юни 1991 в Будапеща е взето решение за разпускане на Съвета за икономическа взаимопомощ като дейностите, свързани с функционирането му, трябва да приключат в срок от 90 дни. В Прага на 1 юли е разформирован и военния съюз на Варшавския договор. На 12 юли е приета от VІІ Велико народно събрание новата конституция на Република България. Насрочени са избори за обикновено народно събрание. В началото на август е обнародван Закон за непродължаване на на Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между НРБ и СССР от 12 май 1967 г., чийто срок на действие изтича на 4 август 1991 г. Само след половин месец в Москва е извършен неуспешен бутафорен опит за преврат, който всъщност представлява камуфлаженпреврат срещу етатистката система. След провала му съществуването на Комунистическата партия на Съветския съюз е преустановено с указ на президента на Руската федерация Борис Елцин. В края на годината СССР се разпада.

През 1990-1991 г. въпросът “Какво да се прави?” отново се надига (макар с различна интонация и интензивност) в Източна Европа. Заедно с разпускането на СССР започва разпадът на Югославия. Полша провежда “шокова терапия”. Източна Германия се обединява с Федералната република. А в България след приемането на конституцията на власт идва демократичната опозиция и повдига оборотите на съсипването на индустриалния и аграрния сектор. Реституцията се възприема като преимуществено средство за преодоляване на преобладаващото участие на държавата в стопанския живот. Приватизацията на индустрията обаче е повече от мудна, въпреки обещанията за провеждане на структурна реформа.

Най-бързият метод за отдаване на държавната собственоств ръцете на частната инициатива е т. нар. работническо-мениджърска приватизация – прехвърляне на част от собствеността върху стопанските структури предимно с дребен и среден размер на управляващите ги екипи (със съответните задължения за издължаване според бъдещите стопански резултати) и на работещите в тях. Такава приватизация можеше да се предприеме още при правителството на Димитър Попов от началото на 1991 г. Но това означава да се облагодетелства в най-висока степен стопанската номенклатура. Докато социалната структура на прослойките с елитаристки претенции на посткомунистическа България е много по-сложна. Висшите функционери в центъра и по места на държавната партия, ръководителите от държавната и общинската администрация, номенклатурата от правохранителните и правораздавателните органи и най-вече прословутите секретни служби също имат претенции да получат своя дял от общонародната собственост. От действията и провокациите на тези продължително интригантствали при етатисткия режим прослойки постепенно и възходящо беше възбудена студена гражданска война. В нея начело като основни видими участници излязоха новите партии (особено екстремистките им крила), синдикатите, неправителствените организации. Ала зад видимите играчи стоят прикрити вътрешни и външни групировки, чиито интерес е да се предизвикват безредици и обществено объркване, да се неутрализират силите на обществената консолидация и ред, за да се осъществи контролиран грабеж на националното богатство. Хаосът се повишава, а безизходицата за множество от българските граждани се превръще в екзистенциална бариера. 

Още от управлението на Андрей Луканов започва масово затваряне на предприятия. Безработицата изведнъж се покачва. Най-засегнато е машиностроенето и особено електрониката. Доколко ликвидирането на част от високотехнологичните предприятия е наложено отвън, остава да гадаем поради липсата на достатъчно достоверни свидетелства за процеса на преустановяване на Студената война? Има предположения, че българската електронна промишленост попада под възбрана, издействана от транснационалните компании и техните застъпници в правителството на САЩ. Не е известно какво е договорено на срещата между Михаил Горбачов и Джордж Буш в Малта през декември 1989 г., на която мнозина са на мнение, че е очертана новата архитектура на световния ред след ограничената (частична) съветска капитулация. Възможно е на експертно ниво да са уговорени “репарациите” и ограниченията за бившите сателити на СССР, като България вероятно е санкционирана за набезите на научно-техническото разузнаване (и не само неговите). За нея Студената война завършва с негласни и непряки контрибуции и уязвен суверенитет – за трети път само за 70 години.[17]

Същевременно от Москва също се разграничават от най-верноподанния си сподвижник от Източния блок и редуцират търговията с България. Износът на българското селскостопанско производство е в колапс, особено продукцията на преработвателните предприятия. Действията на правителството на СДС по разпускане на кооперативните стопанства допълнително влошава ситуацията в сектора. Множество български селяни са лишени от достойно препитание.

Разстройването на механизмите на държавната икономика и изчакването за реформирането й предизвиква стопанска катастрофа. Спадът на брутния вътрешен продукт и на жизненото равнище става неминуем. България пропада в най-дълбоката икономическа криза в историята й. Бягството от страната на хиляди кандидати за добра професионална реализация или поне за нормално преживяване, започнало още от края на 1989 г., се превръща в епидемия, въпреки нежеланието на развитите страни да поематголемите потоци имигранти от Източна Европа. Всъщност Запада успешно изсмуква висококвалифицираните кадри на Източна Европа и превзема техните пазари, което допринася за удължаването на периода на невиждано благоденствие на евроатлантическата общност, докато по същото време Япония затъва в продължителна стагнация.

Измежду най-болезнените въпроси на българския преход изпъква недоумението “Защо толкова дълго се проточи реформата и доколко тя беше маниулирана за съсредоточаване на стопанските активи под контрола на политическата върхушка?” В българския случай демократизирането и възможността за установяване на многопартийна система доведе до бърз национален упадък и системна криза, която поставя под съмнение способността на българите да се самоуправляват според съвременните изисквания на високоорганизираните и благоденстнащи посредством свободното урегулирано възпроизводство общества. Вероятно наложената отвън полицейска диктатура прониква в и на мястото на традиционните български институции – род, семейство, община, църква, училище, читалище – лишавайки местните и националната общности от подобаващи средства за предпазване от разложителните влияния на модернизирнизацията и за себесъхранение. Загубата на същинското самоуправление води до намаляване на политическите и организационни умения, а строгият контрол върху политическата, културната и конфесионалната активност лишава от възможността за прилагане на широк спектър от алтернативи и избор на най-подходящия и продуктивен вариант на развитие.

Сломяването и изолирането на всякаква съпротива и опозиция спрямо тоталитарния автократичен полицейски режим е в основата на общностното западане в народната република. Българската прокомунистическа полицейщина е измежду най-стриктните и рестриктивни в Източния блок, така че не случайно у нас няма широки обществени движения за демократизиране, а опитите за опониране или дисиденство са решително възпирани.[18] Всестранното проникване на полицейските структури и надзор в тъканта на обществото (чиито градски и граждански традиции и без това са слабо утвърдени поради характера на управлението до 1878 г.) деформира функционалните му механизми. Именно на това се дължи неспособността на България след 1990 г. да установи реално демократични политически процедури, правов режим и либерално пазарно стопанство.

Подавляващото въздействие на интригантските прослойки над политическото развитие и репродуцирането на полицейските държавни структури в частни криминални групировки предполага възпрепятстване на лоялната конкурентност и задушаване на широката стопанска инициативност. Вътрешното сдържане на частната икономическа деятелност води до допълнително снижаване на доходите на мнозинстнвото от населението, чиято предприемчивост е ограничена с административни и неформални (често криминални) пречки.

Продължителното значително изоставане на доходите в социалистическия лагер в сравнение с развитите страни и поддържането на уравниловъчно ниски работни заплати, докато в същото време нарастват изискванията и разходите при отглеждането, възпитанието и обучението на младото поколение, принуждава много семейства да ограничат броя на децата, за да осигурят по-високо качество на потомството си.[19] Резкият срив на жизненото равнище и несигурността през 90-те години още повече засилват екзистенциалните затруднения и опасенията на родителите за конкурентоспособността на децата им, което ограничава и забавя възпроизводството на населението. Задълбочава се драматичния спад на раждаемостта, която ще достигне до небивало дъно през 1997 г. Цялостната демографска обстановка рязко се влошава. Опитите на учени и общественици да предупреждават, че демографската криза води към цялостна национална катастрофа изглеждат вече закъснели (несвоевременни в епохата на настъпващия голям грабеж) и демографската тематика постепенно слиза надолу в листата с приоритетите на реформираща се България.

Етническата криза като проклятие за България

Масовото изселване на българските турци през лятото на 1989 г. сякаш е предупреждение към света, че се надига вълна от преобразувания, безредици и хаос. Всеобщото затлачване и застой на изток от Желязната завеса поради закъсняла реакция на кризисните явления при развитието на етатистката програма, както и мудността на преустройване след 1985 г., намира взривообразен излаз в процеса на декомунизация и преодоляване на берлинските заграждения из цяла Европа. България навлиза в епохата на реставрация на либералните практики с тягостното чувство за продължаващ граждански конфликт от междуетнически характер.

При затварянето на границата от страна на Турция за изселващи се български турци все още около 400 хиляди от тях са готови да заминат, за да не бъдат подлагани на асимилационния тормоз, произлизащ от живковистките приумици. Междувременно обаче до 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди “екскурзианти” се завръщат.[20] Много от тях обаче са били принудени да разпродадат имуществото и домовете си. Други, пожелали задграничен паспорт, макар и не успели да преминат границата, също са продали на съответната община жилището си.[21] Част от завръщащите се, останали без дом и препитание, са насилствено заселени в Северозападна България.[22] Заграбването на имотите и имуществото на българските турци за втори път компрометира българската държава като нетолерантна към частната и обществена собственост на малцинствените общности, след подобни екцесии при приемането на Закона за защита на нацията в края на 1940 г., когато е отнемано имуществото на българските евреи от вътрешността на страната и новоприсъединените земи в Поморавието, Вардарска Македония и Беломорието.

Поради напускането на работниците от турски произход много от предприятията и кооперативните стопанства в Североизточна България и Кърджалийско изпитват затруднения с работната сила. Мобилизирани са на доброволни начала чиновници,студенти, поставя се въпросът при прибирането на реколтата да се включи армията. “Голямата екскурзия” предизвиква съществени затруднения в стопанската сфера, а психологическите ефекти върху гражданството наподобяват на състоянието при военна обстановка. Разколебаването по отношение на възродителния процес и способите за поддържането му започва да обхваща дори държавната и партийна върхушка.

През 80-те години България постепенно изпада в международна изолация. Обвиненията за съучастие в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ и асимилаторската кампания срещу нейните граждани от турски произход я компрометират не само пред католическия и ислямскиясвят, но дори сред съюзниците от Варшавския договор. Разпадът на Източния блок я прави твърде уязвима при евентуална турска реакция, но парадоксално, именно неяснотата и деликатността на процеса на декомунизация в региона от Тихия океан до Балтика и Адриатика възпира Анкара да потърси благоприятен политически резултат от провала на възродителния процес, както е заплашвала през 1989 г.

На 30 октомври 1989 г. с посредничеството на емира на Кувейт в едноименния град се провежда среща между българския зам.-министър председател Георги Йорданов и турския външен министър Месут Йълмаз. На нея Йълмаз признава, че Турция е допускала грешки в отношенията с България, но е готова да се коригира. Той поставя искането да се възстанови свободата на вероизповедание на мюсюлманите в България, безпрепятствената употреба на турския език и правото, в рамките на актуалния български закон за имената, мюсюлманите да могат да сменят само личните си имена (с които при кончината им се явяват пред Аллах – б.а.), докато фамилиите имостанат български.[23] Уговорено е след около месец да се проведе нова среща. Българската делегация остава с впечатлението, че турската страна започва да отстъпва, ала Месут Йълмаз вероятно вече е бил информиран от турското разузнаване за подготвяната от Москва (пък и Вашингтон) промяна на върха в София и е предпочел да изчака развитието на събитията. 

След свалянето на Тодор Живков новото (старо) партийно и държавно ръководство известно време се колебае каква позиция да заеме по отношение на възстановяване на имената на българските мюсюлмани. Междувременно те се самоорганизират и упражняват натиск за официално (в личните си общения вече нямат пречки открито да употребяват мюсюлмански имена) възвръщане на старите им имена и право да именуват децата си извън наложената именна система. Все пак в края на декември пленум на ЦК на БКП взима решение за възстановяване на старите имена на българските мюсюлмани, наместо тази важна, знакова стъпка да се приеме от Министерския съвет. Последва силна реакция на българите в районите, населени със значителен дял турци (вяроятно подклаждана от местните живковисти и ДС). Прокламира се обособяването на “Разградска република”, чиито инициатори отказват да се съобразяват със набиращия скорост процес на преодоляване на престъпната асимилационна политика от възродителния процес. Колко лесно политици, представящи се за български националисти, са склонни да пожертват националното и държавно единство в изпълнение на собствените си объркани цели и програми? Все пак гражданските стълкновения са избягнати и започва заменянето на натрапените имена на мюсюлманите.

В отговор на гражданските националистически размирици на 16 януари 1990 г Народното събрание приема Декларация по националния въпрос.[24] В нея се “потвърждава основното право на всеки български гражданин на свобода на съвестта, убежденията и религията”, както и “право на свободен избор на име”. В края на размирната зима на 1990 г. е приет Закон за имената на българските граждани.[25] Главната грижа на законодателя е освен допускането по извънреден ред на възстановяването на отнетите имена, това справедливо действие да не повлече ново насилие, проява на фанатизъм и отрицание на българското. Предвижда се възстановяването да се извършва доброволно по съдебен път с посредничеството на длъжностното лице по гражданското състояние в съответното кметство или общински народен съвет. Извънредният ред (с упоменатото посредничество) на възстановяване на имената ще е приложим само до края на годината.

По това време българските мюсюлмани се обединяват в мощно обществено движение за права и свободи (ДПС), което оказва значимо давление за изключително облекчаване на процеса по възвръщане на отнетите имена. Неговите лидери (движението има свои народни представители във Великото народно събрание)протестират срещу необходимостта имената, отнети по административен път, да се възстановяват по съдебен. В края на годината Законът за имената на българските граждани е изменен[26] и възстановяването на имената вече се извършва по административен път направо при длъжностното лице по гражданското състояние, а ограничителният срок до края на годината е премахнат.

Така завършва тридесетилетната кампания за национално унифициране посредством налагане на българска (християнска) именна система, възбудена от страховете за бързото нарастване в атеистичната държава на населението с мюсюлманска идентичност и етнокултурна ориентация. Трудно е тя да се осъжда в нейната цялост, доколкото много граждани измежду българите, циганите[27] и дори турците са споделяли в известна степен склонността да възприемат нови имена, които да не ги обособяват и отблъскват от модернизиращото се национално ядро. Но повсеместната и насилствена унификация е не само неприемлива от хуманистична гледна точка, ала е и политически вредна и обречена в условията на разлагащия се автократичен етатизъм в България. В крайна сметка постигнатата към 1985-1989 г. повсеместна (около 99 %) въобразявана етническа хомогенност се оказва илюзорна, но усилията за нейното постигане задържат процесите на малцинствено еманципиране и обособяване като запазват със средствата на държавния диктат националното единство и териториалната цялост на страната.

Преустановяването на насилствената асимилация и възстановяването на правата и свободите на българските граждани с небългарски етнически произход връща повече от 100 хиляди от заминалите за Турция български турци като числеността на общо завърналите се е около 150 хиляди души.[28] Това обаче веднага създава напрежение във връзка с разпродаденото (отнетото) имущество и през следващите години етническото противопоставяне се запазва именно заради възстановяване на положението отпреди май 1989 г., при което пък загуби търпят българи, възползвали се от възможностите на паническата или принудителна разпродажба на имоти, имущество, инвентар и пр. Тези въпроси са поставяни на Кръглата маса, а правителството се опитва да уреди възвръщането на имотите,[29] за да уталожи напрежението и атаките срещу България, но изострянето на реакцията на българите от смесените в етническо отношение райони е неминуемо. Недовериетои враждебността между общностите там отново нараства. Изолацията на възприемащите се като лоялни към българската държава българи довежда до нарастване на миграционните нагласи сред тях за преселване към други селища. Кампанията на Живков за изселване на турците фактически довежда до обезлюдяване и застаряване на множество населени места, които дотогава са били икономически и социално активни.

През 1992 се надига нова вълна от емигриращи турци, които вече свободно преминават в Турция, макар да нямат официално разрешение за заселване. Само за една година се изселват около 150 хиляди.[30] Докато България изпада в икономически затруднения и неуредици от преобразуванията, югоизточната й съседка отбелязва съществен стопански възход. За образованите български турци пазарът на труда в Западна Турция (където се заселват повечето от тях) е широко отворен.

Въпреки опитите да се предотврати регресивния асимлационен натиск, много български мюсюлмани са подложени на системна обработка от консервативното ядро на техните местни общности да се откажат от българските си имена и да се върнат към етнорелигиозната си традиция като загърбят плодовете на модерността. Такава съвременна трагедия на самосъзнанието, на конфесионалната принадлежност и отдаденост сблъскани с обновения начин на живот и светоглед се разиграва с особен драматизъм в Родопите и долините по периферията на планината.

В края на 1992 г. се провежда преброяване на населението, в което за първи път от 1926 г. не се прилага системен натиск при самоопределянето на българските граждани.[31] Преброяването става арена на стремежа на мюсюлманите да заличат дотолкова асимилационното давление над тях, че самите те употребяват такова за консолидирането им под на турцизма. Десетки хиляди българи мюсюлмани (но също и роми)[32] доброволно (много от тях всъщност са увлечени и принудени от общата психоза) се самоопределят като турци. Според предварителните резултати от преброяването у нас има две големи етнически малцинства: турци – 822 хиляди и роми (цигани) – 288 хиляди. Междувременно се изяснява, че в райони където никога не е имало компактни групи турци, сега се появяват такива. Особено голямо е изкривяването на резултатите в сеероизточната част на Пиринска Македония, където масово помаците се записват като турци, макар да отбелязват като майчин език българският. Общо близо 66 хиляди измежду тях се определят като “български мюсюлмани”, а около 70 хиляди се идентифицират като етнически турци.[33]

След извършено проучване на обстоятелствата по това и други отклонения Народното събрание отменя валидирането на част от резултатите от преброяването в общините от горното поречие на Места. В окончателните резултати от преброяването се оказва че турците в България са 800 хиляди, а ромите – 313 хиляди. За българи мюсюлмани по народност са се записали 101 527 души, а още 82 244 като българи, които изповядват исляма.

Таблица №1 Население по етническа група и майчин език според преброяването нанаселението от 4.12.1992 г.[34]

 

Етническа група	Общо*	Майчин език
		Български	Турски	Цигански	Татарски	Еврейски	Арменски
Общо	8 487 317	7 275 717	813 639	310 425	7833	780	9996
Българи	7 271 185	7 232 674	12 605	15 197	551	81	124
Турци	800 052	-	798 813	1239	-	-	-
Роми (цигани)	313 396	19 794	-	292 664	-	-	-
Татари	4515	-	-	-	4515	-	-
Евреи	3461	2387	35	102	49	668	17
Арменци	13 677	2898	41	113	620	21	9796
*Разликата между общата численост и сбора на населението по етническа група и майчин език е за сметка на “други” и “непоказали”, които тук не са включени..

Таблица №2 Население по майчин език и вероизповедание според преброяването на населението от 4.12.1992 г.[35]

 

Майчин език	Общо*	Вероизповедание
		Източно право- славни	Като-лици	Протес- танти	Мюсюл-мани сунити	Мюсюл-мани шиити	Юдеи	Армено- грего-риани
Общо	8 487 317	7 274 592	53 074	21 878	1 026 758	83 537	2580	9672
Български	7 275 717	7 031 929	47 043	13 792	170 934	5753	1396	1523
Турски	813 639	8755	1116	843	744 127	58 060	84	280
Цигански	310 425	176 773	1581	6514	104 831	18 342	396	459
Татарски	7833	2987	272	54	3300	617	41	414
Еврейски	780	231	9	5	25	17	449	21
Арменски	9996	2979	35	38	44	2	30	6853
Влашки	6715	6641	9	27	14	2	-	1
Гръцки	8000	7849	84	19	14	-	-	6
Руски	17 608	17 248	107	56	66	12	2	-
Румънски	5900	5778	49	29	19	1	-	2
*Разликата между общата численост и сбора на населението по майчин език и вероизповедание е за сметка на “други” и “непоказали”, които тук не са включени..

В краяна 1992 г. се оказва, че самоопределящите се като българи в националната им държава са 7271 хиляди – почти толкова, колкото са били при преброяването от края на 1965 г. Въпреки изселванията турците също запазват своята численост. Затова пък циганите (ромите) съществено се увеличават. Всички усилия за национално консолидиране довеждат, в най-добрия случай, до задържане на приблизително равностойно съотношение между основната народност и малцинствените общности.[36] През следващите двадесет години до днес ще се състои българският крах, подготвян половин столетие, който ще постави българското съществувание на Балканите през ХХІ век под въпрос. Това може би е финалният стадий от провежданото от ХVІІІ век до сега както от западни, така и от източни сили планомерно разпокъсване и денационализиране на българския народностен масив, разпростиращ се между Карпатите и Бяло море. До пълното му заличаване.

Крахът на Източния блок в битието на България като продължение на крушението при разгрома на Тройния пакт

След войната множество вътрешни и външни политически фактори са разочаровани от съпротивата на Йосиф Сталин България да бъде териториално окастрена и (или) погълната от съседните й държави. През следващите четири десетилетия СССР ще бъде гарант за нейната цялост, въпреки залитанията за културна (дори нещо повече) автономизация на някои реални или мними етнически малцинства. Все пак участието в коалицията на силите от Оста твърде продължително ще тежи на бившето царство и ще подбужда деструктивните процеси на денационализация и народностен разпад. Освен това многопластовата политическа реалност в съветската империя ще позволи посредством нейната доминация в България да се настанят чужди политически влияния, което представлява съществен пробив в националната й сигурност.

Разкапването на Съветския съюз през 1990-1991 г. предоставя възможност България отново да бъде атакувана и изолирана на Балканите, не само заради участието си в алианса на Варшавския договор (където тя принудително е била въвлечена, не без съдействието на западните съюзници от последната война), но и за ревизионистките й претенции от 1939-1946 г., част от които продължават да са актуални до днес.[37] Участниците във втория Балкански пакт (Турция, Гърция, Югославия) са в благоприятни позиции, за да предотвратят ново българско надигане при рухването на част от ялтенските ограничения. Опитите за възраждане на националистичните обществени движения у нас бързо са обуздани, не без външна намеса, но и с участието на подходящо инфилтрирани нихилистично ориентирани вътрешни групи,което предотвратява възможността решително да се потърсят национални резерви и нови перспективи (особено демографски) в българските земи, останали извън пределите на българската държава. Националистическия взрив в посткомунистическата среда също набързо е овладян навсякъде из бившите съветски сателити (освен в Унгария и Словакия), доколкото предстои голямото раздържавяване – шансът на хилядолетието в самия му край. Югославия, която е съвсем отделен случай, се заплита в кърваватабърканица на разпада.

Освен балканските измерения на българското хлътване в обсега на многостранно чуждо влияние,[38] новопръкналата се парламентарна република (дали до 1990 НРБ може да се приема за пълноценно такава – б. а.) е въвлечена в завихрянията на преформатираното съперничество между САЩ, Русия, европейските сили и ненадейно промъкналия се в българските дела Израел. В такива външнополитически условия се взривява имплозията на българския демографски колапс.

Стартът на разгръщането на желаното от противостоящите страни от Атлантическия пакт свиване на българските стратегически възможности и потенциал като санкция за позицията на България в Студената война е наченат с изготвянето през 1990 г. по поръчение на правителството на Андрей Луканов от екип американски икономисти на претенциозната програма за икономически растежи преход към пазарна икономика. По същество този план за бърза трансформация на икономическата и социалната система следва примера на полската “шокова терапия”, но докато реформата на Лешек Балцерович получава американската подкрепа,[39] в българския случай такава не се забелязва, което я обрича не само на непопулярност и отхвърляне, но и на вероятен провал. През следващото десетилетие някои от предвидените в стратегията “Ран – Ът” реформени стъпки са приложени със забавяне или половинчато, но като цяло тя е съботирана и стопирана.

Независимо че планът за преход към пазарна икономика се изпълнява колебливо и с протяжни темпове, заложеното в него пропадане на социалния стандарт на българското население се реализира без закъснение. Именно това навежданякои анализатори на конспирологичното разбиране за стратегията не като препоръчителен план, а като предписание за изискваните параметри на социално-икономическия статус, при които България да бъде допусната в периферията на зоната на “златния милиард”. Независимо от приложението й, централнобалканската република трябва да се побере дългосрочно в рамките на скромно държавно присъствие и да изплати “кръвнина”от населението си както чрез засилена емиграция на висококвалифицирани млади и работоспособни българи, така и чрез повишаване на смъртността при неизбежното влощаване на социалната обстановка. 

Според журналистта Георги Тамбуев програмата “Ран – Ът” има секретна част,[40] в която се описват очакваните негативни последици от прилагането й върху живота на българския народ. Най-смущаващата констатация в поверителния раздел е, че българската икономика, която ще се преустрои на пазарен принцип, ще може да осигури изхранването на пет милиона души в пределите на сегашната българска територия. Две десетилетия след приемането на пропазарната стратегия прогнозите сочат, че в резултат на провежданите ултралиберални трансформации на българското стопанство (в продължение на ултраетатистките) населението на страната ще спадне до около пет милиона души към средата на столетието. Още по-зловещо ще изглежда този факт тогава в сравнение с 1990 г. поради дебалансираната възрастова, образователна и етническа структура на населението.

От дистанцията на времето планът ”Ран – Ът” изглежда твърде авантюристичен и предполагащ неминуемо нарастване на икономическия хаос, което ще доведе до значително дългосрочно свиване на стопанския потенцал и възпроизводство на България. Ала той обслужваше целите на неговите поръчители (кръгът около Андрей Луканов, подготвящ концентрирано контролирано приватизиране на стопанските активи) и най-вече на неговите съставители, представляващи американските икономически и политически интереси. Възможно е именно излизането на тази стратегия със заложените в нея перспективи да е сигнализирала за започващия грабеж и да е възбудила прикритата гражданска война, чиято жертва щеше да стане мнозинството от населението на страната.

Четирите десетилетия на съветска доминация се характеризират с установяването на “социалистически ред и законност”, които внасят нов тип порядък на равноправие пред закона и равни възможности за развитие (в рамките на системата) на възприелите го. С отдалечаването от епохата на “сталинската дисциплинираност” корумпираността обхваща съветското общество, а не закъснява и сред сателитите. В България корупцията се разпространява сред управляващите прослойки като относителната уравниловка и изтощената обществена мобилизация предпоставят масовото формиране на корупционни ядра и практики на всички управленски раввнища. Съчетаването на тази криминализация с полицейщината в държавата на реалния (зрелия) социализъм въдворява полицейско-криминален режим на беззаконие и произвол. Срещу този престъпен режим излязоха милиони по площадите и булевардите през 1989 – 1991 г.

Отпадането на съветския контрол отпушва в България възможността за крупни злоупотреби с властта и за повсеместно криминализиране на елитарните прослойки. Разразилата се не след дълго криминална революция в бившите съветски републики напълно убеждава висшите интригантски кръгове, че преходът трябва да се насочи към завземане на най-ценните обекти от държавната, общинската и обществената собственост. Основния въпрос на “реформата” е изяснен. Остават противоречията как тази собственост да бъде разпределена между множеството вътрешни и външни субекти с претенции и властови капацитет като се съвместят техните взаимнопреливащи се интереси. Вътрешните сили бързо установяват, че международният и домашният натиск, насочван от външните фактори, е твърде силен и ще трябва да се съобразят с неговите изисквания, за да останат при раздаването на парчетата собственост. Възниква питането, не бяха ли необмислените и провалени мегаломански икономически начинания от 70-те и 80-те години, Възродителният процес, престъпването на международния правов порядък и ред други неудачни политически инициативи от късния “социализъм” подготовка за превземането и съкрушаването на България? Това, което не се състоя след 1945 г., започна да се осъществяна след 1989 г. – погромът над недоприпознатата, неудобна българска държава и нейния народ. 

Демографската тема в сянката на промяната на собствеността на индустриалните мощности

Политическите безредици и лутания в първите години на българското придвижванекъм продемократично функциониране на обществото[41] допринасят за забавянето на реформите и подготовката на олигархична (прерастваща в плутократична)система на управление, която ще пренебрегва интересите и въжделенията на преобладаващата частот населението, поставяйки го в зависимо и непродуктивно състояние. Нестабилните градски (граждански) традиции и нагласи сякаш предопределят обречеността на идеята за народоуправление.

Естествено е в такава обстановка реакциите на националният инстинкт за самосъхранение да бъдат игнорирани, а начинанията за самоорганизиране на неговите сторонници - осуетени. Още първите опити за формиране и консолидиране на пронационалистични политически структури е саботирано и предотвратено. Създадените националистически организации набързо са капсулирани, маргинализирани и дори профанизирани и лумпенизирани със средствата на секретните служби. Перспективните лидери[42] на националистическата алтернатива – изолирани. За трети път в новата българска история пронационалните политически кръгове и обществени среди са пресирани и блокирани.[43]

С разпростирането на наложената отвън пропагандна теза, постулираща че “национализмът е последното убежище на комунизма”, постепенно задачите за укрепване на националните устои отстъпват в дневния ред на политическата активност пред необходимостта да се разработи и приведе в действие законодателната рамка за установяване на либерално пазарна стопанска среда, в която да се развият новите (предимно частни) икономически структури. Неблагополучните инициативи в тази насока обаче ще се отразят крайно неблагоприятно на демографското състояние на нацията, грижите за което и без това са запуснати.

Все пак при управлението на правителствата на Любен Беров и Жан Виденов се предприемат някои стъпки за подпомагане на демографското развитие. Формираната още през 1992-1993 г Агенция за българите в чужбина активизира работата си по обгрижване на българските общности извън България и привличането на имигранти от техните среди. Започва да се изработва нова държавна политика в тази област, но резултатите от нея в демографско отношение не са впечатляващи. Докато след краха на Източния блок Германия и Полша успяват да организират извеждането към националните им държави на стотици хиляди бивши съветски граждани от германски и полски произход, емигриралите към България за постоянно от бившите съветски републики през последното десетилетие на миналия век са едва няколко хиляди.[44] Организационни слабости и финансова ограниченост възпрепятстват формирането на действени структури на българите в странство, особено в условията на масова, паническа и натоварена с национален негативизъм емиграция.

В стремеж да се установят по-дълбочинни контакти с традиционните български общности и от тях да се привлекат млади хора, които да се заселят у нас, правителството приема ПМС № 103/31.05.1993 г.за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина. И тук финансовите съображения обаче лимитират приема на българи от чужбина в сравнително незадоволителен обем. Все пак след приемането на постановлението всяка година стотици българи от околните страни пристигат, за да получат българско образование. (За съжаление неговото качество започва да спада и конкурентността му на международния образователен пазар намалява, с което и привлекателността му за по-състоятелните българи отслабва.) Много от обучавалите се у нас остават завинаги в своето отечество, което е единствения съществен целенасочен имиграционен принос за населението на България от този период. Другите проекти за привличане на българи от Балканите и Северното Причерноморие пропадат.

В средата на 1995 г. се създава Национален съвет по социалните и демографските въпроси към Министерския съвет.[45] Със своите ограничени консултативни и съветнически функции той не би могъл да наложи изработването на нова национална политика на населението и фокусирана по отношение на демографското оздравяване програма за социално-икономическо развитие. Съществуването му в стеснен вид е показателно за мястото на тази проблематика в йерархията на правителствените приоритети, въпреки разбирането за нейната актуалност. Резултатите от работата му също не са особено забележими. По поръчка на съвета през 1996 г. е изготвена от Института по демография към БАН “Демографска стратегия и политика за населението в прехода към пазарно стопанство”. Този труд има характера на комплексно проучване по проблематиката за неблагоприятното демографско състояние у нас, но препоръките и перспективните виждания са твърде недостатъчно застъпени, за да се приема като стратегически документ. Първата демографска стратегия, която не е официализирана в достатъчна степен, не успява да повлие върху последващите действия на администрацията.

Междувременно демографската обстановка продължава да се влошава със заплашителен темп. Намалява раждаемостта, повишава се смъртността, задълбочава се отрицателния прираст на населението. Емигрирането на млади и квалифицирани българи продължава без изгледи за затихване. Необходимо е бързо и ефективно реагиране на катастрофалната демографска ситуация. Наместо това кризата се задълбочава.

Правителството на Жан Виденов най-после се заема да извърши масирана приватизация, но избира най-опасния й модел – масова приватизация по руски и чешки образец чрез нарочно сформирани приватизационни сдружения, които да акумулират книжата с права за участие в приватизацията на гражданите. Приватизационните фондове (много от тях подставени на интригантски кръгове, произлезли от номенклатурните среди на бившата държавна партия) фактически ще усвоят огромна част от българската индустрия без участващите в тях дребни акционери да получат справедлив реален дял от тази собственост. Големият грабеж е в ход. 

Само че промяната на собствеността е съпроводена с намаляване на възможностите на държавата да лавира на икономическото поле, използвайки монополното си положение и способността да иззема или прехвърля средства между стопанските сектори. Същевременно множество вътрешни и външни играчи в стопанско-финансовата сфера са заиннересувани от нов финансов колапс и предизвикване на хиперинфлация. В началото на 1997 г. е провокирано “гражданско” неподчинение, което довежда до падане на правителството и на националната валута. Социалната цена е ужасяваща. Най-лошите предсказания от плана “Ран – Ът” се сбъдват.

През първите години на прехода размерът на много от социалните плащания е замразен или обвързан с падащия социален стандарт. В това число са и различните видове помощи и премии от системата за насърчаване на раждаемостта.[46] Затрудненията в бюджетното финансово балансиране дори предизвикват хаос, протакане и отказ от получаване на незначителните държавни “подаяния”. В средата на 1996 г. в опит да акумурира допълнителни средства и да осигури регулярното изплащане на помощите за майчинство (които много често са изплащани със закъснение по общините) правителството създава Фонд “Подпомагане на семейството”.[47]Чрез него се централизира предоставянено на помощите и се гарантира равнопоставеното третиране на правоимащите във всички райони на страната. Предвижда се постановлението да влезе в сила от 1 януари 1997 г. Колко навременно и предвидливо! Сякаш се е предусещало (или вече е било пранирано) какво предстои да се случи в началото на 1997 г.

Новоизлъченото през пролетта на 1997 г. правителство на Иван Костов се заема да изпълни реформаторските начертания на либералната платформа, заложена в проекта “Ран – Ът”. Разпродава се набързо значителна част от останалата едра държавна индустриална собственост, а по-малките предприятия са включени в новите вълни на масовата приватизация. Най-после е приложен методът на раздържавяване в полза на управленския екип (на много места подменен с некомпетентни подставени лица на новата власт) и изпълнителския състав в тях срещу съответните следприватизационни задължения, контролът върху чието изпълнение обаче е занижен. И с това окончателно се затвърждава българският модел на излизане от етатистката епоха. Само за една петилетка преобладаващата част от държавните промишлени активи са раздадени или несъобразно разпродадени на съмнителни по способностите и перспективите си политическо-мениджърски групировки, които не само ще се окажат неспособни да изградят конкурентоспособни производствени и търговски комплекси, но ще затлачат българската икономическа среда с претенциите си за предимства ипротекционизъм в свят на отворени врати за свободна търговия и производство, за безпрепятствено придвижване на хора и идеи. С прилагането на този порочен модел провалът е предопределен. Последното десетилетие на ХХ век ще очертае още по-ясно низходящата крива на българския упадък след 1913 г., като демографското пропадане ще се окаже смъртоносния “свредел” към крушението, от който излизането е почти невъзможно. 

Неравноправното разпределяне на стопанските активи и на приходите от тях ще породи бързо обедняване на мнозинството български семейства и ще предизвика срив на вътрешното потребление. Възстановяващата се българска икономика ще бъде задушавана от тази недостатъчност на потребителско търсене, ала не по-зловредно влияние ще й оказват различните практики на нелоялна конкуренция – от контрабанда и спекулативна търговия до рекет и пране на пари чрез фиктивни стопански инициативи. Претенциите на интригантските прослойки за първенство в стопанския живот на страната ще препречат пътя за развитие и на способните измежду тях. От интригански тип социализъм се преминава към интригантски тип капитализъм (ако въобще подобна обществена форма може да се определи като капитализъм). 

Управлението на Обединените демократичнви сили продължава да полага усилия за привличането на българи от българските общности извън България. Разработва се стратегия за тяхното заселване, но тя така и не е довършена. Кампанията за образователното им приобщаване е по-успешна и измежду началните актове на новото правителство е ПМС № 228/20.05.1997 за приемане на граждани на Република Македония за студенти в държавните висши училища на Република България. С ПМС № 73/15.04.1999. се разширяват възможностите и формите за обучение на българите от чужбина у нас. Чрез учениците и студентите, придобили образование у нас с държавна подкрепа, българската държава и народ осъществяват по-непосредствена връзка с българските общности по света и особено с онези измежду тях, които са в съседство или близост в околовръст на сегашните български граници. Много от тези младежи остават в своето отечество и се включват в живота на народа си.

Инициативите за развитието на просветна мрежа извън страната за изучаване на български език, история, култура и пр. е другата важна насока на възраждащата се грижа и подкрепа на българската държава към сънародниците, останали (или емигрирали) извън нейните предели. Образователната интерация на българите от близката и далечна чужбина са най-успешния проект за тяхното съхранение и привързването им към България.

Процесът на демократизация, либерализация и отваряне към света също прави България привлекателно място за българите от чужбина и особено за тези от бившите съветски републики. Сближаването с Европейския съюз и процедурата за приемането й в него убеждават мнозина измежду тях, че страната ще се включи в цивилизационното пространство на Запада. Новият Закон за българското гражданство от 1998 г. им гарантира (твърде измамно, както ще се окаже по-късно) облекчена и бърза процедура за придобиване на българско гражданство. На следващата година визовите бариери за влизане в страните от Европейския съюз са премахнати за български граждани. С това постепенно интересът за придобиване на българско гражданство нараства, дори сред сънародниците ни в Република Македония, подложени на систематична денационализаторска пропаганда, но също и сред бивши български граждани от небългарски произход (евреи, арменци, български турци), които правят постъпки да възстановят българското си гражданство.

В последната година на хилядолетието Агенцията за българите в чужбина е трансформирана в държавна агенция, което увеличава нейните възможности за координиране с останалите ведомства на политиките по отношение на българските общности извън страната. Пак тогава е приет Закон за българите, живеещи извън Република България, който обаче се оказва твърде нефункционален, формален и в крайна сметка не е приложен в цялост.

Още в края на 1997 г. е създаден Национален съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет.[48] В неговата работа, въпреки заложеното в наименованието му разбиране за връзката между етническите и демографските затруднения у нас, за съжаление демографската проблематика е застъпена крайно скромно, почти невидимо. През 2001 г. със закон е сформиран Икономически и социален съвет “като консултативен орган, изразяващ волята на структурите на гражданското общество по икономическото и социалното развитие”, който включва демографската тематика в своите разработки и обществени дискусии.

Финансовата катастрофа от 1997 г., крещящата нужда от бързи и ефективни социално-икономически реформи и стремежът да се пренастрои стопанския организъм според неолибералните правила и изисквания подтикват кабинета на ОДС да реформира системата за социално осигуряване и подпомагане. Изработен е Кодекс за социално осигуряване, приет през 1999 г., обхващащ уреждането на всички осигурителни рискове. Възприето е постепенно увеличаване на възрастта за встъпване в пенсия при общия случай на осигурителен стаж и възраст. С това се облекчава демографският натиск от застаряването върху социалната система, но съществено влошава социалната обстановка, доколкото много от лицата, доближаващи се до пенсионна възраст, са принудени да работят (или поне осигуряват) още няколко години. Така се поддържа висока безработица, особено при младите хора, което се отразява и на раждаемостта, която се задържа на ниски нива, въпреки че в този момент трябва да се очаква компенсаторното й нарастване. Българската криза е повсеместна и продължителна, доколкото през 80-те години са отлагани неизбежните реформи, за да се осъществят едва в катастрофална обстановка.

В кодекса е включено и осигуряването при бременност и раждане.В него е отразена наложилата се през втората половина на 90-те години тенденция обезщетението за бременност и раждане, както и помощите за деца да се изравнят независимо от поредността на детето. Основание за това се търсят в международното законодателство, като експертитесе позовават на Конвенцшята за правата на детето, в която според тях било застъпено подобно изискване.[49]Дори да пренебрегнем факта, че такъв текст за изравняване на всякакъв вид плащания за децата в семейството в конвенцията не съществува и ако предположим, че тази теза произлиза от нейния дух като препоръка, не може да се заобиколи противоположната теза, че за целите на пронаталистичната политика и за оптималното (доколкото изобщо е възможно) ориентиране на семейното планиране е нужно да се градират стимулите за раждане и отглеждане на дете според съответните цели и очаквани ефекти.

Конкретно в Кодекас за социално осигуряване е изравнено обезщетението за бременност и майчинство, които стават 135 дни при раждането на всяко дете (същата промяна е заложена и в Кодекса на труда), докато до тогава за първо дете то е било 120 дни, за второ – 150, за трето – 180 и за следващите поред отново 120 дни. С това започва ликвидирането на пронаталистичната политика, заложена в Указа за насърчаване на раждаемостта, а не след дълго и самият указ ще бъде пратен в историята.

Междувременно през втората половина на 90-те години демографската обстановка крайно се влошава. Отражението на националния упадък в края на ХХ век върху демографското състояние на нацията е поразителен. Значителен дял от младото и работоспособно население забягва навън, други се преместват да живеят от малките населени места в големите градове, някои от които се пренаселват (отново се засилва дефицитът на жилища), а обширни райони във вътрешността на страната се обезлюдяват. След отстъплението от полупланинските райони при колективизацията, това е втората голяма вълна на опустяване на българските земи. Числеността на новородените в сравнение с 1990 г. спада с около 1/3, младите жени раждат във все по-късна възраст първото си дете и при повечето от тях то остава единствено. Бракът се разпада и преобладаващата част от младите семейства живеят в съжителство без формално да са уредили взаимоотношенията си. Смъртността нараства паралелно със застаряването на населението.

Пропадането на България през последното десетилетие на миналото столетие е по всички стратегически направления. Икономиката е в шок и неудържимо се съкращава наедно със заетостта. Разгражда се системата на национална сигурност и без това неефективна и обременяваща поради масовизирането на армията, полицията и службите за сигурност в етатистката епоха, догматичната им идеологизация и автократична употреба, което ги профанизира. Разстроени са системите за социални грижи и услуги, което обрича българите на преживяване в условия сходни на тези от началото на столетието. Просветната революция – несъмнено достижение на “социализма” – е проиграна посредством сгромолясването на българското образование от недофинансиране и корумпиране, младежта е погълната от всеобщия нравствен разпад и дезориентация, липса на перспектива. Субсидираната “висока” култура колабира и наместо популяризирането й на нейното място се настаняват предимно ниски (примитивни) форми на популярната култура.

Тези крайни неблагополучия несъмнено са в резултат на престъпната и бездарно провеждана реконструкция на общественоикономическата система. Българският преход се оказва измежду най-неграмотните, некадърни, объркани и асоциални проекти за политическо, икономическо и социално преобразяване в Източна Европа след края на комунистическата епоха. Обществените сили, които го придвижват напред (и встрани), са обременени (освен в случаите когато умишлено се уврежда на българските интереси) от политическа недообразованост и идеологическа ограниченост, произхождащи от изолацията на България от света, от режима на политически и социокултурни ограничения, провеждан четири десетилетия, лишили българския народ както от способен елит, така и от политическа култура, интуиция и далновидност.

Елегия за драматичния ромски възход към... гетата

След 1990 г. напрежението от насилствената асимилационна кампания срещу мюсюлманите в България започва да затихва. Много от българските турци (пък и други мюсюлмани) се заселват временно или трайно в Турция и въпреки че турските власти в края на 1992 г. отново започват да възпрепятстват преселването им, много от тях успяват да се установят там нелегално. В България резервоарът на етническото противопоставяне постепенно пресъхва, а обидата от насилието постепенно е притъпена от спомена за ситите години на етатисткия егалитаризъм, при който значителни инвестиции и социални субсидии са насочени към районите с мюсюлманско население. В този момент на крехко възстановяване на етническия мир и хармония внезапно (ала дълго подготвяно от неадекватните действия на живковисткия режим) избуява нова етническа социална криза, която компрометира курса за преминаване към либерално пазарно стопанство поради неспособността на другата значителна етническа общност – циганската – да се приспособи приемливо за останалите граждани към новите обществени отношения.

За повечето от циганите (по-това време се възприема те да бъдат назовавани със самоназванието на най-голямата група измежду тях – ромите) преходът от контролирана сдържана модернизация, провеждана от геронтофилския режим през 80-те години във време на социална сигурност и предвидимост, към главоломните промени с неясна посока и бурно течение от 90-те, са драматично терзание подобно на упадъка на занаятите им и принудата за усядане на чергарстващите родове. Голяма част от тях е зависима от държавните субсидии в производството и услугите, в образованието, социалното дело и здравеопазването. Благодарение на държавната подкрепа за всички, те получават шанс да имат работни места, въпреки недостатъчната квалификация и явна некункорентоспособност на пазара на труда, ползват се от безплатно лечение и обучение (с незадоволителни резултати), получават различни по вид социални помощи и премии, особено за традиционните им многодетни семейства. Мнозина по-находчиви намират законни и не съвсем пролуки за частно предприемачество. За повечето от тях това е достатъчно. Нежната революция не само не е поле за изява на циганите, но е и трагично недоразумение в идиличния им живот. Само година след превратния пленум на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г. мнозинството от тях се оказват без работа с несигурни и спадащи доходи, лишени от перспектива поради рехавите им връзки с властта, която се превръща в основен източник на благосъстояние.

Таблица № 3. Население по етническа група и икономическа активност към 4.12.1992.[50]

 

Етническа група	Общо	Икономическа активност				Непоказано
		Икономически активни			Икономически неактивни
		Всичко	Заети	Безработни
Общо %	8 487 317 100	3 932 468 46.33	3 286 655 38.72	645 813 7.61	4 546 368 53.57	8481 0.10
Българи %	7 271 185 100	3 354 542 46.13	2 871 029 39.49	483 513 6.65	3 916 643 53.87	-
Турци %	800 052 100	394 260 49.28	295 526 36.94	98 734 12.34	405 792 50.72	-
Цигани %	313 396 100	138 252 44.11	84 120 26.84	54 132 17.27	175 144 55.89	-

Станали първа жертва на масовите съкращения на работни места, повечето от тях са неспособни да се изхранват като самонаети и почти повсеместно се нареждат сред бедстващите. При преброяването на населението от 1992 г. малко над 1/4 от всички роми са заети и 1/6 са безработни (виж Табл. №3). Осем години по-късно, при преброяването от 2001 г., заетите роми са 41 054 от общо370 908, тоест само 11.07 %, докато заетите българи са 2 324 458 (от 6 655 210 – 34.93 %) и при турците са 193 428 (от 746 664 – 25.91 %).[51] Видно е, че при етническите малцинства заетостта спада с по-високи темпове (при българите обаче делът на лицата в работоспособна възраст е по-голям и донякъде тези данни са насъпоставими), като при турците по-ниското ниво на заетост до голяма степен се дължи на безработицата при ромите, които се самоопределят като турци, но останалите ги идентифицират като роми.

Няма съмнение, че ниската заетост при ромската общност през прехода отчасти се дължи на дискриминационните нагласи към тях поради наличните културни и расови различия, които в кризисните условия предизвикват нарастване на предразсъдъците и общностно затваряне от двете страни на бариерата. Все пак основната причина за игнорирането им на трудовия пазар е ниската квалификация и недоброто образование, което се дължи на традиционалисткото им пренебрежение към полидисциплинарната грамотност, но също и на пространствената обособеност на тяхното пребиваване, което се характеризира с висока доза на автосегрегация.

При социалистическата културна и образователна революция мнозинството от младите роми бяха ограмотени и получиха професионална квалификация на ниско и средно ниво.[52] Докато през 1946 г. от 170 хиляди цигани у нас само една жена има висше образование, със средно са 17 мъже и три жени, а основно образование са завършили 1443 души, то в края на тази епоха 1/3 от ромите над 7-годишна възраст имат основно образование. Със средно и по-високо образование е всеки един на 20 души. Независимо от този очевиден прогрес, в сравнение с останалите граждани на България те остават на изключително ниско ниво на грамотност (виж Табл. №4).

Таблица № 4. Население на 7 и повече години по пол, етническа група и образование към 4.12.1992.[53]

 

Етническа група	Общо	Образование						Незавър-шено начално	Негра-мотни	Непо-казано
		Висше	Полу-висше	Средно специално	Средно гимназиално	Основно	Начално
Общо %	7 797 602 100	619 294 7.9	266 907 3.4	1 311 652 16.8	1 309 585 16.8	2 370 214 30.4	1 231 727 15.8	527 392 6.9	152 955 2.0	7876 0.1
Мъже	3 817 044	329 277	83 348	698 176	634 836	1 225 306	543 982	251 166	46 888	4065
Жени	3 980 558	290 017	183 559	613 476	674 749	1 144 908	687 745	276 226	106 067	3811
Българи %	6 735 540 100	602 204 8.9	258 077 3.8	1 253 549 18.6	1 208 742 17.9	1 978 680 29.4	969 696 14.4	395 113 5.9	64 479 1.0	-
Мъже	3 288 179	321 677	80 044	665 650	575 109	1 021 235	418 286	186 686	19 492	-
Жени	3 447 361	280 527	178 033	587 899	633 633	957 445	551 410	208 427	49 987	-
Турци %	708 107 100	2798 0.4	5523 0.8	38 416 5.4	73 527 10.4	287 891 40.7	171 741 24.4	75 612 10.7	52 599 7.4	-
Мъже	355 260	1814	2381	23 436	44 684	147 517	82 109	36 701	16 618	-
Жени	352 847	984	3142	14 980	28 843	140 374	89 632	38 911	35 981	-
Цигани %	257840 100	464 0.2	274 0.1	4210 1.6	8514 3.3	83 410 32.3	80 179 31.1	51 892 20.1	28 897 11.2	-
Мъже	129 078	284	147	2564	5805	45 697	38 817	25 492	10 272	-
Жени	128 762	180	127	1646	2709	37 713	41 362	26 400	18 625	-
Други %	88 239 100	13 828 15.7	3033 3.4	15 477 17.5	18 802 21.3	20 233 22.9	10 111 11.5	4775 5.4	1980 2.2	-
Мъже	40 462	5502	776	6526	9238	10 857	4770	2287	506	-
Жени	47 777	8326	2257	8951	9564	9376	5341	2488	1474	-

Невъзможността на повечето от ромите да поддържат предприемаческа дейност или да намерят високоплатена работа ги изолира и сегментира в най-ниската класа на съвременното българско общество. Спасението за тях е в сплотяването и все повече роми се стичат към гетоизираните ромски квартали, обикновено локализирани в покрайнините или в градоустройствената периферия на населените места.[54] Ако в началото на 80-те години в обособени цигански махали живеят 48 % от циганите, то през прехода там постепенно се концентрират 78 % от тях.[55]

Бедственото положение на ромите през 90-те години насочва към тяхната общност значителен дял от средствата на държавното социално подпомагане, само за да се поддържат етническия мир и социалното равновесие.[56] За множество ромски съобщности, особено в малките населени места, социалните помощи и плащанията от системата за подкрепа на майчинството и децата са единствените постоянни и сигурни доходи. Преобладаващата част от ромските семейства се превръщат в постоянна клиентела на държавата и общините, разбирай на властта и на нейните явни и задкулисни представители.

Нереформираната система за насърчаване на раждаемостта през първото десетилетие на прехода (а и след това) се проявява с един основен порок – тя поддържа висока раждаемост при най-бедните прослойки, които си осигуряват издръжка за сметка на многото си деца, които са лишени не само от достоен и осигурен живот в детска възраст, но повечето от тях не получават шанс за житейска перспектива поради липсата на добро образование. Твърде много “излишни” за тези семейства деца от високата раждаемост от 80-те години, продължаваща и през 90-те, се озовават на улицата, а оттам попълват криминалния контингент.[57] Криминализирането на множество групи и родове от ромската общност се превръща в най-обезпокоителния фактор на несигурност за живеещите в съседство с тях граждани от неромски произход, особено когато в тази дейност са въвлечени деца.

През първите години на 90-те се появи идеята (включително споделяна от автора на тези редове) политиките за насърчаване на раждаемостта временно, например до икономическото стабилизиране на страната, да се ограничат до стимулирането на раждането на първите две по ред деца (разбира се без да се ощетяват вече родените или заченати деца). При раждането на следващите по ред деца не биваше автоматично да се предоставят премии, а обгрижването и подпомагането им трябваше да се прехвърли към социалните служби при необходимост. Подобна санитарна мярка можеше да предотврати раждането на стотици ”ненужни никому” деца, загубени сред загубеното поколение на прехода.

На това предложение се противопоставят правозащитници от неправителствени организации, ангажирани с догматично идеологизираната позиция за ненамеса в традиционните практики на възпроизводство при ромите. Неправилното съобразяване на обстоятелствата и погрешните интервенции само ще навредят на интересите на защитаваната от тях общност. Приучването и привикването към семейно планиране и отговорно родителство са измежду най-важните инструменти за интегриране на ромите, за осигуряване на достоен живот на техните семейства и за постигане на равноправно отношение към децата им. Многото деца в ромските семейства възпират тяхното равностойно навлизане в модерните пространства и предпоставят изолацията им в собствен свят, отдалечен от романтичната представа за циганския свободен и весел живот от чергарското им минало. Методологията на правозащитните активисти в тази сфера не бива да подминава тези съображения. Но всъщност отговорна е държавата.

Деградацията в част от ромските гета по време на прехода е с толкова ужасяващи обстоятелства, че те придобиват характера на същинските гета от Средновековието със свойствения им дух на принуждение и ограничения в съчетание с външния изглед на латиноамерикански бидонвили. Съвместяването на множество неблагоприятни фактори с популационния им възход извежда българските роми сред най-неприспособените към модерния начин на живот европейски жители. Погрешната политика на българската държава половин столетие форсира ромската раждаемост, за да се стигне на прелома на хилядолетието до състояние, при което българската държава не може да се справи със затрудненията, които сама е създала. Ромската проблематика се превръща в непреодолимо изпитание, което администрацията се опитва да заобиколи или неглижира, поне докато не се превърне в незаобиколимо препятствие. По пътя към обединена Европа то се превръща именно в такова.

На 22 април 1999 г. правителството приема Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество, която вече е одобрена от 75 ромски организации. Стратегическата й цел е премахване на неравностойното третиране на ромите в българското общество. Премахването на условията за проява на дискриминация спрямо ромите се извежда като един от основните политически приоритети на българската държава. Предвижда се създаването на държавен орган за предотвратяване на дискриминацията, чиято дейност да е публична.

В Рамковата програма се предвиждат спешни действия за:

-осигуряване на трудовата заетост на ромите посредством разработване и реализация на програми за квалификация и трудова заетост, създаване на специален фонд с държавно участие, с цел отпускане на заеми, които да се употребяват за наемане на роми на работа, опростяване, активизиране и стимулиране на процеса по оземляване на безимотните и малоимотни роми;

-подобряване на системата на социално подпомагане, като се подобри гражданския контрол върху нея;

-подобряване качеството на образованието на ромските деца, като се изработии пристъпи към осъществяването на дългосрочна стратегия за десегрегация на т. нар. “ромски училища”, премахване на практиката нормално развити деца от ромски произход да бъдат насочвани към специални помощни училища, противодействие срещу проявите на расизъм в класната стая, осигуряване на възможност за изучаване на ромски език в училище, подготовка на кадри с университетско образование, както и програми за ограмотяване и квалификация на възрастни роми;

-постигане на задоволително равнище на здравния статус на ромите; защита на етническата им специфика и култура,

-създаванеприсъствието им в националните медии,

-постигане та равнопоставеност на ромските жени;

-подобряване на жилищните условия на ромите, регулация и благоустрояване на ромските квартали, узаконяване на жилищния фонд.

Рамковата програма е началото на дългия път на администрацията при прилагане на комплексен подход за разрешаване на затрудненията при интегрирането на ромите, придвижването по който и до днес остава мудно и дезориентирано. Но поне желание е имало през далечната 1999 г. от миналото хилядолетие.

Крахът на Източния блок в битието на България като продължение на крушението при разгрома на Тройния пакт

След войната множество вътрешни и външни политически фактори са разочаровани от съпротивата на Йосиф Сталин България да бъде териториално окастрена и (или) погълната от съседните й държави. През следващите четири десетилетия СССР ще бъде гарант за нейната цялост, въпреки залитанията за културна (дори нещо повече) автономизация на някои реални или мними етнически малцинства. Все пак участието в коалицията на силите от Оста твърде продължително ще тежи на бившето царство и ще подбужда деструктивните процеси на денационализация и народностен разпад. Освен това многопластовата политическа реалност в съветската империя ще позволи посредством нейната доминация в България да се настанят чужди политически влияния, което представлява съществен пробив в националната й сигурност.

Разкапването на Съветския съюз през 1990-1991 г. предоставя възможност България отново да бъде атакувана и изолирана на Балканите, не само заради участието си в алианса на Варшавския договор (където тя принудително е била въвлечена, не без съдействието на западните съюзници от последната война), но и за ревизионистките й претенции от 1939-1946 г., част от които продължават да са актуални до днес.[58] Участниците във втория Балкански пакт (Турция, Гърция, Югославия) са в благоприятни позиции, за да предотвратят ново българско надигане при рухването на част от ялтенските ограничения. Опитите за възраждане на националистичните обществени движения у нас бързо са обуздани, не без външна намеса, но и с участието на подходящо инфилтрирани нихилистично ориентирани вътрешни групи,което предотвратява възможността решително да се потърсят национални резерви и нови перспективи (особено демографски) в българските земи, останали извън пределите на българската държава. Националистическия взрив в посткомунистическата среда също набързо е овладян навсякъде из бившите съветски сателити (освен в Унгария и Словакия), доколкото предстои голямото раздържавяване – шансът на хилядолетието в самия му край. Югославия, която е съвсем отделен случай, се заплита в кърваватабърканица на разпада.

Освен балканските измерения на българското хлътване в обсега на многостранно чуждо влияние,[59] новопръкналата се парламентарна република (дали до 1990 НРБ може да се приема за пълноценно такава – б. а.) е въвлечена в завихрянията на преформатираното съперничество между САЩ, Русия, европейските сили и ненадейно промъкналия се в българските дела Израел. В такива външнополитически условия се взривява имплозията на българския демографски колапс.

Стартът на разгръщането на желаното от противостоящите страни от Атлантическия пакт свиване на българските стратегически възможности и потенциал като санкция за позицията на България в Студената война е наченат с изготвянето през 1990 г. по поръчение на правителството на Андрей Луканов от екип американски икономисти на претенциозната програма за икономически растежи преход към пазарна икономика. По същество този план за бърза трансформация на икономическата и социалната система следва примера на полската “шокова терапия”, но докато реформата на Лешек Балцерович получава американската подкрепа,[60] в българския случай такава не се забелязва, което я обрича не само на непопулярност и отхвърляне, но и на вероятен провал. През следващото десетилетие някои от предвидените в стратегията “Ран – Ът” реформени стъпки са приложени със забавяне или половинчато, но като цяло тя е съботирана и стопирана.

Независимо че планът за преход към пазарна икономика се изпълнява колебливо и с протяжни темпове, заложеното в него пропадане на социалния стандарт на българското население се реализира без закъснение. Именно това навежданякои анализатори на конспирологичното разбиране за стратегията не като препоръчителен план, а като предписание за изискваните параметри на социално-икономическия статус, при които България да бъде допусната в периферията на зоната на “златния милиард”. Независимо от приложението й, централнобалканската република трябва да се побере дългосрочно в рамките на скромно държавно присъствие и да изплати “кръвнина”от населението си както чрез засилена емиграция на висококвалифицирани млади и работоспособни българи, така и чрез повишаване на смъртността при неизбежното влощаване на социалната обстановка. 

Според журналистта Георги Тамбуев програмата “Ран – Ът” има секретна част,[61] в която се описват очакваните негативни последици от прилагането й върху живота на българския народ. Най-смущаващата констатация в поверителния раздел е, че българската икономика, която ще се преустрои на пазарен принцип, ще може да осигури изхранването на пет милиона души в пределите на сегашната българска територия. Две десетилетия след приемането на пропазарната стратегия прогнозите сочат, че в резултат на провежданите ултралиберални трансформации на българското стопанство (в продължение на ултраетатистките) населението на страната ще спадне до около пет милиона души към средата на столетието. Още по-зловещо ще изглежда този факт тогава в сравнение с 1990 г. поради дебалансираната възрастова, образователна и етническа структура на населението.

От дистанцията на времето планът ”Ран – Ът” изглежда твърде авантюристичен и предполагащ неминуемо нарастване на икономическия хаос, което ще доведе до значително дългосрочно свиване на стопанския потенцал и възпроизводство на България. Ала той обслужваше целите на неговите поръчители (кръгът около Андрей Луканов, подготвящ концентрирано контролирано приватизиране на стопанските активи) и най-вече на неговите съставители, представляващи американските икономически и политически интереси. Възможно е именно излизането на тази стратегия със заложените в нея перспективи да е сигнализирала за започващия грабеж и да е възбудила прикритата гражданска война, чиято жертва щеше да стане мнозинството от населението на страната.

Четирите десетилетия на съветска доминация се характеризират с установяването на “социалистически ред и законност”, които внасят нов тип порядък на равноправие пред закона и равни възможности за развитие (в рамките на системата) на възприелите го. С отдалечаването от епохата на “сталинската дисциплинираност” корумпираността обхваща съветското общество, а не закъснява и сред сателитите. В България корупцията се разпространява сред управляващите прослойки като относителната уравниловка и изтощената обществена мобилизация предпоставят масовото формиране на корупционни ядра и практики на всички управленски раввнища. Съчетаването на тази криминализация с полицейщината в държавата на реалния (зрелия) социализъм въдворява полицейско-криминален режим на беззаконие и произвол. Срещу този престъпен режим излязоха милиони по площадите и булевардите през 1989 – 1991 г.

Отпадането на съветския контрол отпушва в България възможността за крупни злоупотреби с властта и за повсеместно криминализиране на елитарните прослойки. Разразилата се не след дълго криминална революция в бившите съветски републики напълно убеждава висшите интригантски кръгове, че преходът трябва да се насочи към завземане на най-ценните обекти от държавната, общинската и обществената собственост. Основния въпрос на “реформата” е изяснен. Остават противоречията как тази собственост да бъде разпределена между множеството вътрешни и външни субекти с претенции и властови капацитет като се съвместят техните взаимнопреливащи се интереси. Вътрешните сили бързо установяват, че международният и домашният натиск, насочван от външните фактори, е твърде силен и ще трябва да се съобразят с неговите изисквания, за да останат при раздаването на парчетата собственост. Възниква питането, не бяха ли необмислените и провалени мегаломански икономически начинания от 70-те и 80-те години, Възродителният процес, престъпването на международния правов порядък и ред други неудачни политически инициативи от късния “социализъм” подготовка за превземането и съкрушаването на България? Това, което не се състоя след 1945 г., започна да се осъществяна след 1989 г. – погромът над недоприпознатата, неудобна българска държава и нейния народ. 

Демографската тема в сянката на промяната на собствеността на индустриалните мощности

Политическите безредици и лутания в първите години на българското придвижванекъм продемократично функциониране на обществото[62] допринасят за забавянето на реформите и подготовката на олигархична (прерастваща в плутократична)система на управление, която ще пренебрегва интересите и въжделенията на преобладаващата частот населението, поставяйки го в зависимо и непродуктивно състояние. Нестабилните градски (граждански) традиции и нагласи сякаш предопределят обречеността на идеята за народоуправление.

Естествено е в такава обстановка реакциите на националният инстинкт за самосъхранение да бъдат игнорирани, а начинанията за самоорганизиране на неговите сторонници - осуетени. Още първите опити за формиране и консолидиране на пронационалистични политически структури е саботирано и предотвратено. Създадените националистически организации набързо са капсулирани, маргинализирани и дори профанизирани и лумпенизирани със средствата на секретните служби. Перспективните лидери[63] на националистическата алтернатива – изолирани. За трети път в новата българска история пронационалните политически кръгове и обществени среди са пресирани и блокирани.[64]

С разпростирането на наложената отвън пропагандна теза, постулираща че “национализмът е последното убежище на комунизма”, постепенно задачите за укрепване на националните устои отстъпват в дневния ред на политическата активност пред необходимостта да се разработи и приведе в действие законодателната рамка за установяване на либерално пазарна стопанска среда, в която да се развият новите (предимно частни) икономически структури. Неблагополучните инициативи в тази насока обаче ще се отразят крайно неблагоприятно на демографското състояние на нацията, грижите за което и без това са запуснати.

Все пак при управлението на правителствата на Любен Беров и Жан Виденов се предприемат някои стъпки за подпомагане на демографското развитие. Формираната още през 1992-1993 г Агенция за българите в чужбина активизира работата си по обгрижване на българските общности извън България и привличането на имигранти от техните среди. Започва да се изработва нова държавна политика в тази област, но резултатите от нея в демографско отношение не са впечатляващи. Докато след краха на Източния блок Германия и Полша успяват да организират извеждането към националните им държави на стотици хиляди бивши съветски граждани от германски и полски произход, емигриралите към България за постоянно от бившите съветски републики през последното десетилетие на миналия век са едва няколко хиляди.[65] Организационни слабости и финансова ограниченост възпрепятстват формирането на действени структури на българите в странство, особено в условията на масова, паническа и натоварена с национален негативизъм емиграция.

В стремеж да се установят по-дълбочинни контакти с традиционните български общности и от тях да се привлекат млади хора, които да се заселят у нас, правителството приема ПМС № 103/31.05.1993 г. за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина. И тук финансовите съображения обаче лимитират приема на българи от чужбина в сравнително незадоволителен обем. Все пак след приемането на постановлението всяка година стотици българи от околните страни пристигат, за да получат българско образование. (За съжаление неговото качество започва да спада и конкурентността му на международния образователен пазар намалява, с което и привлекателността му за по-състоятелните българи отслабва.) Много от обучавалите се у нас остават завинаги в своето отечество, което е единствения съществен целенасочен имиграционен принос за населението на България от този период. Другите проекти за привличане на българи от Балканите и Северното Причерноморие пропадат.

В средата на 1995 г. се създава Национален съвет по социалните и демографските въпроси към Министерския съвет.[66] Със своите ограничени консултативни и съветнически функции той не би могъл да наложи изработването на нова национална политика на населението и фокусирана по отношение на демографското оздравяване програма за социално-икономическо развитие. Съществуването му в стеснен вид е показателно за мястото на тази проблематика в йерархията на правителствените приоритети, въпреки разбирането за нейната актуалност. Резултатите от работата му също не са особено забележими. По поръчка на съвета през 1996 г. е изготвена от Института по демография към БАН “Демографска стратегия и политика за населението в прехода към пазарно стопанство”. Този труд има характера на комплексно проучване по проблематиката за неблагоприятното демографско състояние у нас, но препоръките и перспективните виждания са твърде недостатъчно застъпени, за да се приема като стратегически документ. Първата демографска стратегия, която не е официализирана в достатъчна степен, не успява да повлие върху последващите действия на администрацията.

Междувременно демографската обстановка продължава да се влошава със заплашителен темп. Намалява раждаемостта, повишава се смъртността, задълбочава се отрицателния прираст на населението. Емигрирането на млади и квалифицирани българи продължава без изгледи за затихване. Необходимо е бързо и ефективно реагиране на катастрофалната демографска ситуация. Наместо това кризата се задълбочава.

Правителството на Жан Виденов най-после се заема да извърши масирана приватизация, но избира най-опасния й модел – масова приватизация по руски и чешки образец чрез нарочно сформирани приватизационни сдружения, които да акумулират книжата с права за участие в приватизацията на гражданите. Приватизационните фондове (много от тях подставени на интригантски кръгове, произлезли от номенклатурните среди на бившата държавна партия) фактически ще усвоят огромна част от българската индустрия без участващите в тях дребни акционери да получат справедлив реален дял от тази собственост. Големият грабеж е в ход. 

Само че промяната на собствеността е съпроводена с намаляване на възможностите на държавата да лавира на икономическото поле, използвайки монополното си положение и способността да иззема или прехвърля средства между стопанските сектори. Същевременно множество вътрешни и външни играчи в стопанско-финансовата сфера са заиннересувани от нов финансов колапс и предизвикване на хиперинфлация. В началото на 1997 г. е провокирано “гражданско” неподчинение, което довежда до падане на правителството и на националната валута. Социалната цена е ужасяваща. Най-лошите предсказания от плана “Ран – Ът” се сбъдват.

През първите години на прехода размерът на много от социалните плащания е замразен или обвързан с падащия социален стандарт. В това число са и различните видове помощи и премии от системата за насърчаване на раждаемостта.[67] Затрудненията в бюджетното финансово балансиране дори предизвикват хаос, протакане и отказ от получаване на незначителните държавни “подаяния”. В средата на 1996 г. в опит да акумурира допълнителни средства и да осигури регулярното изплащане на помощите за майчинство (които много често са изплащани със закъснение по общините) правителството създава Фонд “Подпомагане на семейството”.[68]Чрез него се централизира предоставянено на помощите и се гарантира равнопоставеното третиране на правоимащите във всички райони на страната. Предвижда се постановлението да влезе в сила от 1 януари 1997 г. Колко навременно и предвидливо! Сякаш се е предусещало (или вече е било пранирано) какво предстои да се случи в началото на 1997 г.

Новоизлъченото през пролетта на 1997 г. правителство на Иван Костов се заема да изпълни реформаторските начертания на либералната платформа, заложена в проекта “Ран – Ът”. Разпродава се набързо значителна част от останалата едра държавна индустриална собственост, а по-малките предприятия са включени в новите вълни на масовата приватизация. Най-после е приложен методът на раздържавяване в полза на управленския екип (на много места подменен с некомпетентни подставени лица на новата власт) и изпълнителския състав в тях срещу съответните следприватизационни задължения, контролът върху чието изпълнение обаче е занижен. И с това окончателно се затвърждава българският модел на излизане от етатистката епоха. Само за една петилетка преобладаващата част от държавните промишлени активи са раздадени или несъобразно разпродадени на съмнителни по способностите и перспективите си политическо-мениджърски групировки, които не само ще се окажат неспособни да изградят конкурентоспособни производствени и търговски комплекси, но ще затлачат българската икономическа среда с претенциите си за предимства ипротекционизъм в свят на отворени врати за свободна търговия и производство, за безпрепятствено придвижване на хора и идеи. С прилагането на този порочен модел провалът е предопределен. Последното десетилетие на ХХ век ще очертае още по-ясно низходящата крива на българския упадък след 1913 г., като демографското пропадане ще се окаже смъртоносния “свредел” към крушението, от който излизането е почти невъзможно. 

Неравноправното разпределяне на стопанските активи и на приходите от тях ще породи бързо обедняване на мнозинството български семейства и ще предизвика срив на вътрешното потребление. Възстановяващата се българска икономика ще бъде задушавана от тази недостатъчност на потребителско търсене, ала не по-зловредно влияние ще й оказват различните практики на нелоялна конкуренция – от контрабанда и спекулативна търговия до рекет и пране на пари чрез фиктивни стопански инициативи. Претенциите на интригантските прослойки за първенство в стопанския живот на страната ще препречат пътя за развитие и на способните измежду тях. От интригански тип социализъм се преминава към интригантски тип капитализъм (ако въобще подобна обществена форма може да се определи като капитализъм). 

Управлението на Обединените демократичнви сили продължава да полага усилия за привличането на българи от българските общности извън България. Разработва се стратегия за тяхното заселване, но тя така и не е довършена. Кампанията за образователното им приобщаване е по-успешна и измежду началните актове на новото правителство е ПМС № 228/20.05.1997 за приемане на граждани на Република Македония за студенти в държавните висши училища на Република България. С ПМС № 73/15.04.1999. се разширяват възможностите и формите за обучение на българите от чужбина у нас. Чрез учениците и студентите, придобили образование у нас с държавна подкрепа, българската държава и народ осъществяват по-непосредствена връзка с българските общности по света и особено с онези измежду тях, които са в съседство или близост в околовръст на сегашните български граници. Много от тези младежи остават в своето отечество и се включват в живота на народа си.

Инициативите за развитието на просветна мрежа извън страната за изучаване на български език, история, култура и пр. е другата важна насока на възраждащата се грижа и подкрепа на българската държава към сънародниците, останали (или емигрирали) извън нейните предели. Образователната интерация на българите от близката и далечна чужбина са най-успешния проект за тяхното съхранение и привързването им към България.

Процесът на демократизация, либерализация и отваряне към света също прави България привлекателно място за българите от чужбина и особено за тези от бившите съветски републики. Сближаването с Европейския съюз и процедурата за приемането й в него убеждават мнозина измежду тях, че страната ще се включи в цивилизационното пространство на Запада. Новият Закон за българското гражданство от 1998 г. им гарантира (твърде измамно, както ще се окаже по-късно) облекчена и бърза процедура за придобиване на българско гражданство. На следващата година визовите бариери за влизане в страните от Европейския съюз са премахнати за български граждани. С това постепенно интересът за придобиване на българско гражданство нараства, дори сред сънародниците ни в Република Македония, подложени на систематична денационализаторска пропаганда, но също и сред бивши български граждани от небългарски произход (евреи, арменци, български турци), които правят постъпки да възстановят българското си гражданство.

В последната година на хилядолетието Агенцията за българите в чужбина е трансформирана в държавна агенция, което увеличава нейните възможности за координиране с останалите ведомства на политиките по отношение на българските общности извън страната. Пак тогава е приет Закон за българите, живеещи извън Република България, който обаче се оказва твърде нефункционален, формален и в крайна сметка не е приложен в цялост.

Още в края на 1997 г. е създаден Национален съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет.[69] В неговата работа, въпреки заложеното в наименованието му разбиране за връзката между етническите и демографските затруднения у нас, за съжаление демографската проблематика е застъпена крайно скромно, почти невидимо. През 2001 г. със закон е сформиран Икономически и социален съвет “като консултативен орган, изразяващ волята на структурите на гражданското общество по икономическото и социалното развитие”, който включва демографската тематика в своите разработки и обществени дискусии.

Финансовата катастрофа от 1997 г., крещящата нужда от бързи и ефективни социално-икономически реформи и стремежът да се пренастрои стопанския организъм според неолибералните правила и изисквания подтикват кабинета на ОДС да реформира системата за социално осигуряване и подпомагане. Изработен е Кодекс за социално осигуряване, приет през 1999 г., обхващащ уреждането на всички осигурителни рискове. Възприето е постепенно увеличаване на възрастта за встъпване в пенсия при общия случай на осигурителен стаж и възраст. С това се облекчава демографският натиск от застаряването върху социалната система, но съществено влошава социалната обстановка, доколкото много от лицата, доближаващи се до пенсионна възраст, са принудени да работят (или поне осигуряват) още няколко години. Така се поддържа висока безработица, особено при младите хора, което се отразява и на раждаемостта, която се задържа на ниски нива, въпреки че в този момент трябва да се очаква компенсаторното й нарастване. Българската криза е повсеместна и продължителна, доколкото през 80-те години са отлагани неизбежните реформи, за да се осъществят едва в катастрофална обстановка.

В кодекса е включено и осигуряването при бременност и раждане.В него е отразена наложилата се през втората половина на 90-те години тенденция обезщетението за бременност и раждане, както и помощите за деца да се изравнят независимо от поредността на детето. Основание за това се търсят в международното законодателство, като експертитесе позовават на Конвенцшята за правата на детето, в която според тях било застъпено подобно изискване.[70]Дори да пренебрегнем факта, че такъв текст за изравняване на всякакъв вид плащания за децата в семейството в конвенцията не съществува и ако предположим, че тази теза произлиза от нейния дух като препоръка, не може да се заобиколи противоположната теза, че за целите на пронаталистичната политика и за оптималното (доколкото изобщо е възможно) ориентиране на семейното планиране е нужно да се градират стимулите за раждане и отглеждане на дете според съответните цели и очаквани ефекти.

Конкретно в Кодекас за социално осигуряване е изравнено обезщетението за бременност и майчинство, които стават 135 дни при раждането на всяко дете (същата промяна е заложена и в Кодекса на труда), докато до тогава за първо дете то е било 120 дни, за второ – 150, за трето – 180 и за следващите поред отново 120 дни. С това започва ликвидирането на пронаталистичната политика, заложена в Указа за насърчаване на раждаемостта, а не след дълго и самият указ ще бъде пратен в историята.

Междувременно през втората половина на 90-те години демографската обстановка крайно се влошава. Отражението на националния упадък в края на ХХ век върху демографското състояние на нацията е поразителен. Значителен дял от младото и работоспособно население забягва навън, други се преместват да живеят от малките населени места в големите градове, някои от които се пренаселват (отново се засилва дефицитът на жилища), а обширни райони във вътрешността на страната се обезлюдяват. След отстъплението от полупланинските райони при колективизацията, това е втората голяма вълна на опустяване на българските земи. Числеността на новородените в сравнение с 1990 г. спада с около 1/3, младите жени раждат във все по-късна възраст първото си дете и при повечето от тях то остава единствено. Бракът се разпада и преобладаващата част от младите семейства живеят в съжителство без формално да са уредили взаимоотношенията си. Смъртността нараства паралелно със застаряването на населението.

Пропадането на България през последното десетилетие на миналото столетие е по всички стратегически направления. Икономиката е в шок и неудържимо се съкращава наедно със заетостта. Разгражда се системата на национална сигурност и без това неефективна и обременяваща поради масовизирането на армията, полицията и службите за сигурност в етатистката епоха, догматичната им идеологизация и автократична употреба, което ги профанизира. Разстроени са системите за социални грижи и услуги, което обрича българите на преживяване в условия сходни на тези от началото на столетието. Просветната революция – несъмнено достижение на “социализма” – е проиграна посредством сгромолясването на българското образование от недофинансиране и корумпиране, младежта е погълната от всеобщия нравствен разпад и дезориентация, липса на перспектива. Субсидираната “висока” култура колабира и наместо популяризирането й на нейното място се настаняват предимно ниски (примитивни) форми на популярната култура.

Тези крайни неблагополучия несъмнено са в резултат на престъпната и бездарно провеждана реконструкция на общественоикономическата система. Българският преход се оказва измежду най-неграмотните, некадърни, объркани и асоциални проекти за политическо, икономическо и социално преобразяване в Източна Европа след края на комунистическата епоха. Обществените сили, които го придвижват напред (и встрани), са обременени (освен в случаите когато умишлено се уврежда на българските интереси) от политическа недообразованост и идеологическа ограниченост, произхождащи от изолацията на България от света, от режима на политически и социокултурни ограничения, провеждан четири десетилетия, лишили българския народ както от способен елит, така и от политическа култура, интуиция и далновидност.

Елегия за драматичния ромски възход към... гетата

След 1990 г. напрежението от насилствената асимилационна кампания срещу мюсюлманите в България започва да затихва. Много от българските турци (пък и други мюсюлмани) се заселват временно или трайно в Турция и въпреки че турските власти в края на 1992 г. отново започват да възпрепятстват преселването им, много от тях успяват да се установят там нелегално. В България резервоарът на етническото противопоставяне постепенно пресъхва, а обидата от насилието постепенно е притъпена от спомена за ситите години на етатисткия егалитаризъм, при който значителни инвестиции и социални субсидии са насочени към районите с мюсюлманско население. В този момент на крехко възстановяване на етническия мир и хармония внезапно (ала дълго подготвяно от неадекватните действия на живковисткия режим) избуява нова етническа социална криза, която компрометира курса за преминаване към либерално пазарно стопанство поради неспособността на другата значителна етническа общност – циганската – да се приспособи приемливо за останалите граждани към новите обществени отношения.

За повечето от циганите (по-това време се възприема те да бъдат назовавани със самоназванието на най-голямата група измежду тях – ромите) преходът от контролирана сдържана модернизация, провеждана от геронтофилския режим през 80-те години във време на социална сигурност и предвидимост, към главоломните промени с неясна посока и бурно течение от 90-те, са драматично терзание подобно на упадъка на занаятите им и принудата за усядане на чергарстващите родове. Голяма част от тях е зависима от държавните субсидии в производството и услугите, в образованието, социалното дело и здравеопазването. Благодарение на държавната подкрепа за всички, те получават шанс да имат работни места, въпреки недостатъчната квалификация и явна некункорентоспособност на пазара на труда, ползват се от безплатно лечение и обучение (с незадоволителни резултати), получават различни по вид социални помощи и премии, особено за традиционните им многодетни семейства. Мнозина по-находчиви намират законни и не съвсем пролуки за частно предприемачество. За повечето от тях това е достатъчно. Нежната революция не само не е поле за изява на циганите, но е и трагично недоразумение в идиличния им живот. Само година след превратния пленум на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г. мнозинството от тях се оказват без работа с несигурни и спадащи доходи, лишени от перспектива поради рехавите им връзки с властта, която се превръща в основен източник на благосъстояние.

Таблица № 5. Население по етническа група и икономическа активност към 4.12.1992.[71]

 

Етническа група	Общо	Икономическа активност				Непоказано
		Икономически активни			Икономически неактивни
		Всичко	Заети	Безработни
Общо %	8 487 317 100	3 932 468 46.33	3 286 655 38.72	645 813 7.61	4 546 368 53.57	8481 0.10
Българи %	7 271 185 100	3 354 542 46.13	2 871 029 39.49	483 513 6.65	3 916 643 53.87	-
Турци %	800 052 100	394 260 49.28	295 526 36.94	98 734 12.34	405 792 50.72	-
Цигани %	313 396 100	138 252 44.11	84 120 26.84	54 132 17.27	175 144 55.89	-

Станали първа жертва на масовите съкращения на работни места, повечето от тях са неспособни да се изхранват като самонаети и почти повсеместно се нареждат сред бедстващите. При преброяването на населението от 1992 г. малко над 1/4 от всички роми са заети и 1/6 са безработни (виж Табл. №5). Осем години по-късно, при преброяването от 2001 г., заетите роми са 41 054 от общо370 908, тоест само 11.07 %, докато заетите българи са 2 324 458 (от 6 655 210 – 34.93 %) и при турците са 193 428 (от 746 664 – 25.91 %).[72] Видно е, че при етническите малцинства заетостта спада с по-високи темпове (при българите обаче делът на лицата в работоспособна възраст е по-голям и донякъде тези данни са насъпоставими), като при турците по-ниското ниво на заетост до голяма степен се дължи на безработицата при ромите, които се самоопределят като турци, но останалите ги идентифицират като роми.

Няма съмнение, че ниската заетост при ромската общност през прехода отчасти се дължи на дискриминационните нагласи към тях поради наличните културни и расови различия, които в кризисните условия предизвикват нарастване на предразсъдъците и общностно затваряне от двете страни на бариерата. Все пак основната причина за игнорирането им на трудовия пазар е ниската квалификация и недоброто образование, което се дължи на традиционалисткото им пренебрежение към полидисциплинарната грамотност, но също и на пространствената обособеност на тяхното пребиваване, което се характеризира с висока доза на автосегрегация.

При социалистическата културна и образователна революция мнозинството от младите роми бяха ограмотени и получиха професионална квалификация на ниско и средно ниво.[73] Докато през 1946 г. от 170 хиляди цигани у нас само една жена има висше образование, със средно са 17 мъже и три жени, а основно образование са завършили 1443 души, то в края на тази епоха 1/3 от ромите над 7-годишна възраст имат основно образование. Със средно и по-високо образование е всеки един на 20 души. Независимо от този очевиден прогрес, в сравнение с останалите граждани на България те остават на изключително ниско ниво на грамотност (виж Табл. №6).

Таблица № 6. Население на 7 и повече години по пол, етническа група и образование към 4.12.1992.[74]

 

Етническа група	Общо	Образование						Незавър-шено начално	Негра-мотни	Непо-казано
		Висше	Полу-висше	Средно специално	Средно гимназиално	Основно	Начално
Общо %	7 797 602 100	619 294 7.9	266 907 3.4	1 311 652 16.8	1 309 585 16.8	2 370 214 30.4	1 231 727 15.8	527 392 6.9	152 955 2.0	7876 0.1
Мъже	3 817 044	329 277	83 348	698 176	634 836	1 225 306	543 982	251 166	46 888	4065
Жени	3 980 558	290 017	183 559	613 476	674 749	1 144 908	687 745	276 226	106 067	3811
Българи %	6 735 540 100	602 204 8.9	258 077 3.8	1 253 549 18.6	1 208 742 17.9	1 978 680 29.4	969 696 14.4	395 113 5.9	64 479 1.0	-
Мъже	3 288 179	321 677	80 044	665 650	575 109	1 021 235	418 286	186 686	19 492	-
Жени	3 447 361	280 527	178 033	587 899	633 633	957 445	551 410	208 427	49 987	-
Турци %	708 107 100	2798 0.4	5523 0.8	38 416 5.4	73 527 10.4	287 891 40.7	171 741 24.4	75 612 10.7	52 599 7.4	-
Мъже	355 260	1814	2381	23 436	44 684	147 517	82 109	36 701	16 618	-
Жени	352 847	984	3142	14 980	28 843	140 374	89 632	38 911	35 981	-
Цигани %	257840 100	464 0.2	274 0.1	4210 1.6	8514 3.3	83 410 32.3	80 179 31.1	51 892 20.1	28 897 11.2	-
Мъже	129 078	284	147	2564	5805	45 697	38 817	25 492	10 272	-
Жени	128 762	180	127	1646	2709	37 713	41 362	26 400	18 625	-
Други %	88 239 100	13 828 15.7	3033 3.4	15 477 17.5	18 802 21.3	20 233 22.9	10 111 11.5	4775 5.4	1980 2.2	-
Мъже	40 462	5502	776	6526	9238	10 857	4770	2287	506	-
Жени	47 777	8326	2257	8951	9564	9376	5341	2488	1474	-

Невъзможността на повечето от ромите да поддържат предприемаческа дейност или да намерят високоплатена работа ги изолира и сегментира в най-ниската класа на съвременното българско общество. Спасението за тях е в сплотяването и все повече роми се стичат към гетоизираните ромски квартали, обикновено локализирани в покрайнините или в градоустройствената периферия на населените места.[75] Ако в началото на 80-те години в обособени цигански махали живеят 48 % от циганите, то през прехода там постепенно се концентрират 78 % от тях.[76]

Бедственото положение на ромите през 90-те години насочва към тяхната общност значителен дял от средствата на държавното социално подпомагане, само за да се поддържат етническия мир и социалното равновесие.[77] За множество ромски съобщности, особено в малките населени места, социалните помощи и плащанията от системата за подкрепа на майчинството и децата са единствените постоянни и сигурни доходи. Преобладаващата част от ромските семейства се превръщат в постоянна клиентела на държавата и общините, разбирай на властта и на нейните явни и задкулисни представители.

Нереформираната система за насърчаване на раждаемостта през първото десетилетие на прехода (а и след това) се проявява с един основен порок – тя поддържа висока раждаемост при най-бедните прослойки, които си осигуряват издръжка за сметка на многото си деца, които са лишени не само от достоен и осигурен живот в детска възраст, но повечето от тях не получават шанс за житейска перспектива поради липсата на добро образование. Твърде много “излишни” за тези семейства деца от високата раждаемост от 80-те години, продължаваща и през 90-те, се озовават на улицата, а оттам попълват криминалния контингент.[78] Криминализирането на множество групи и родове от ромската общност се превръща в най-обезпокоителния фактор на несигурност за живеещите в съседство с тях граждани от неромски произход, особено когато в тази дейност са въвлечени деца.

През първите години на 90-те се появи идеята (включително споделяна от автора на тези редове) политиките за насърчаване на раждаемостта временно, например до икономическото стабилизиране на страната, да се ограничат до стимулирането на раждането на първите две по ред деца (разбира се без да се ощетяват вече родените или заченати деца). При раждането на следващите по ред деца не биваше автоматично да се предоставят премии, а обгрижването и подпомагането им трябваше да се прехвърли към социалните служби при необходимост. Подобна санитарна мярка можеше да предотврати раждането на стотици ”ненужни никому” деца, загубени сред загубеното поколение на прехода.

На това предложение се противопоставят правозащитници от неправителствени организации, ангажирани с догматично идеологизираната позиция за ненамеса в традиционните практики на възпроизводство при ромите. Неправилното съобразяване на обстоятелствата и погрешните интервенции само ще навредят на интересите на защитаваната от тях общност. Приучването и привикването към семейно планиране и отговорно родителство са измежду най-важните инструменти за интегриране на ромите, за осигуряване на достоен живот на техните семейства и за постигане на равноправно отношение към децата им. Многото деца в ромските семейства възпират тяхното равностойно навлизане в модерните пространства и предпоставят изолацията им в собствен свят, отдалечен от романтичната представа за циганския свободен и весел живот от чергарското им минало. Методологията на правозащитните активисти в тази сфера не бива да подминава тези съображения. Но всъщност отговорна е държавата.

Деградацията в част от ромските гета по време на прехода е с толкова ужасяващи обстоятелства, че те придобиват характера на същинските гета от Средновековието със свойствения им дух на принуждение и ограничения в съчетание с външния изглед на латиноамерикански бидонвили. Съвместяването на множество неблагоприятни фактори с популационния им възход извежда българските роми сред най-неприспособените към модерния начин на живот европейски жители. Погрешната политика на българската държава половин столетие форсира ромската раждаемост, за да се стигне на прелома на хилядолетието до състояние, при което българската държава не може да се справи със затрудненията, които сама е създала. Ромската проблематика се превръща в непреодолимо изпитание, което администрацията се опитва да заобиколи или неглижира, поне докато не се превърне в незаобиколимо препятствие. По пътя към обединена Европа то се превръща именно в такова.

На 22 април 1999 г. правителството приема Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество, която вече е одобрена от 75 ромски организации. Стратегическата й цел е премахване на неравностойното третиране на ромите в българското общество. Премахването на условията за проява на дискриминация спрямо ромите се извежда като един от основните политически приоритети на българската държава. Предвижда се създаването на държавен орган за предотвратяване на дискриминацията, чиято дейност да е публична.

В Рамковата програма се предвиждат спешни действия за:

-осигуряване на трудовата заетост на ромите посредством разработване и реализация на програми за квалификация и трудова заетост, създаване на специален фонд с държавно участие, с цел отпускане на заеми, които да се употребяват за наемане на роми на работа, опростяване, активизиране и стимулиране на процеса по оземляване на безимотните и малоимотни роми;

-подобряване на системата на социално подпомагане, като се подобри гражданския контрол върху нея;

-подобряване качеството на образованието на ромските деца, като се изработии пристъпи към осъществяването на дългосрочна стратегия за десегрегация на т. нар. “ромски училища”, премахване на практиката нормално развити деца от ромски произход да бъдат насочвани към специални помощни училища, противодействие срещу проявите на расизъм в класната стая, осигуряване на възможност за изучаване на ромски език в училище, подготовка на кадри с университетско образование, както и програми за ограмотяване и квалификация на възрастни роми;

-постигане на задоволително равнище на здравния статус на ромите; защита на етническата им специфика и култура,

-създаванеприсъствието им в националните медии,

-постигане та равнопоставеност на ромските жени;

-подобряване на жилищните условия на ромите, регулация и благоустрояване на ромските квартали, узаконяване на жилищния фонд.

Рамковата програма е началото на дългия път на администрацията при прилагане на комплексен подход за разрешаване на затрудненията при интегрирането на ромите, придвижването по който и до днес остава мудно и дезориентирано. Но поне желание е имало през далечната 1999 г. от миналото хилядолетие.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ