2. Националният погром и нарастването на демографската бъркотия 1989-2013 (продължение)

Демографският принос за внезапното надигане на неприсъщия за българските земи битов расизъм и за нарастване на ксенофобските настроения 

След 1984 г. България се сблъсква с широко международно неодобрение (съпровождано от проучвателен интерес) във връзка с разрастващите се асимилационни и дискриминационни практики по отношение на мюсюлманското й население. Надигащата се глобална политическа ерупция на ислямското демографско набъбване от Гибралтар до Малака (пък и не само там) въздига интернационалната значимост на българския опит за възпиране на популационното разбалансиране на установеното през ХХ век етнорелигиозно равновесие в частично консолидиралата се българска държава и нация. Външните подозрения и обвинения се задържат в първите години на преходния период когато югославската разпра алармира за катастрофалните последствия отетнорелигиозното противопоставяне, разделение и разграничение. Отказването от неприемливата политика на тормоз над ислямските общности, възбуждаща сепаратистки настроения, обаче се отразява в обратната посока, като гарантирайки човешките права и свободи, започва да разяжда националния суверенитет, интегритет и сигурност. Това е естествено при толкова значително социално разлюляване, което можеше да придобие и по-трагически характеристики, подобни на събитията в западната част на Балканите.

Важна стъпка за нормализирането на междуетническите отношения в страната и за отпадане на външните нападки е ратифицирането в началото на 1999 г. на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (1995), която влиза в сила от 1 септември с. г. Рамковата конвенция е приета без допълнителен коментар (първоначално се предлага да има интерпретираща декларация) от българска страна, доколкото тя е достатъчно внимателно изработена и съдържа редица елементи на гаранция за националния интегритет на възприелите я държави.[1] Този акт се превръща в предимство на България пред южните й съседни страни Гърция и Турция, които отказват да се присъединят към Рамковата конвенция. Все в същия ред на инициативиправителството на СДС се извинява за провеждането на асимилационна политика към българските мюсюлмани, а министър-председателят Иван Костов прави изказвания и манифестации в този дух при посещението си в Република Турция.

Независимо от вътрешно и външнополитическото уреждане на режим на толерантност и недискриминация и успокояването на страстите около обсъждането и осмислянето на “възродителните” кампании, демографският натиск при мюсюлманските общности (особено при ромите и българите изповядващи исляма) създава непрестанно условия за възбуждане на социално напрежение, етническо капсулиране, междуконфесионални и културни търкания. Социално-икономическата изолация на ромските гета в покрайнините на градовете и на помашките села в Родопите създава условия за нарастване на нагласите на обществено отрицание и възпротивяване, на общностно сплотяване и противопоставяне на установения порядък. Именно при тези общности обаче продържават да се задържат високи нива на раждаемост и при тях младежките поколения са равномерно застъпени в противовес на влошаващата се обща демографска картина. Недалечната им перспектива е да заемат все по-значим дял от българското пространство и постепенно да излизат от обществената периферия като започнат да налагат своите представи за развитието си.

В началото на 2001 г. се провежда поредното преброяване на населението, което е синхронизирано и унифицирано с преброяванията в страните членки на световната организация на нациите. Осъществено в началото на хилядолетието, то се явява базово за сравнителен анализ в ретроспективен и перспективен план. Коректно и старателно подготвено и реализирано, преброяването е един от най-добрите образци в тази област в историята на нашенската статистика. Все пак то не отразява в достатъчна степен отсъствието от страната на трайно емигриралите нейни граждани или поне тези резултати не са публикувани за обществено ползване. С това съмненията, че населението е намаляло в повече отколкото показват официарните данни се засилват.

Таблица №5 Население по етническа група и вероизповедание според преброяването нанаселението от 1.03.2001 г.[2]
 

Етническа група	Общо	Вероизповедание
		Източно-православни	Католици	Протес-танти	Мюсюл-мани	Юдеи	Армено-грегориани	Друго	Не се самооп- ределя	Непо-казано
Общо	7 928 901	6 552 751	43 811	42 308	966 978	653	6500	7784	283 309	24 807
Българи	6 655 210	6 315 983	37 811	14 591	131 531	67	97	4122	151 008	-
Турци	746 664	5425	2561	2066	713 024	-	-	442	23 146	-
Роми (цигани)	370 908	180 326	1059	24 651	103 436	2	25	1740	59 669	-
Руснаци	15 595	14 640	94	97	86	1	11	74	592	-
Арменци	10 832	3821	123	110	-	-	6350	158	270	-
Власи	10 566	10 190	12	145	19	-	-	9	191	-
Македонци	5071	4792	8	21	129	-	-	16	105	-
Каракачани	4107	4053	6	4	27	-	-	3	14	-
Гърци	3408	2801	47	9	401	-	-	14	136	-
Украинци	2489	2341	29	22	2	-	3	11	81	-
Араби	2328	122	61	5	1884	-	-	34	222	-
Татари	1803	52	1		1629	-	-	5	116	-
Евреи	1363	184	5	10	-	573	-	132	459	-
Румънци	1088	980	18	44	-	-	-	7	39	-
Друга	10 554	3382	1778	325	2681	7	11	908	1462	-
Не се само- определя	62 108	3659	198	208	12 129	3	3	109	45 799	-
Непоказано	24 807	-	-	-	-	-	-	-	-	24 807

През 2001 г. отново много българи мюсюлмани се самоопределят като турци, но при това преброяване няма доказано значително явно, незаконосъобразно въздействие за формиране на народностното им съзнание или поне няма полическа воля да се възпре етнорелигиозната пропаганда за утвърждаване на изкуствения конструкт на протурската им идентификация. Така в Западните Родопи се появяват турски анклави, каквито не е имало никога преди това. Турската политика за съхраняване на турското присъствие в България (независимо от изселванията на турците) бележи безспорен успех не без съдействието на българските управници. В ход е и налагането на тезата, че помаците, които не се самоопределят като турци, са с различна етническа принадлежност от българите.

Ала към двете динамични и жизнени в демографско отношение общности проявяват интерес още от предходното столетие и други външни фактори – ислямски центрове от арабските страни, евангелисти, други християнски секти и пр. Младежи от помашките райони са привлечени да изучават ислямска теология извън България. При завръщането им с тях проникват влияния от страните където са завършили. Ислямски емисари навлизат сред мюсюлманите в гетата и в родопските селища. След тях потичат средства от богатите близкоизточни държави за изграждане на джамии и други религиозни институти. Запуснатите грижи на държавата за повишаване на битовата култура и образованието при ромите на някои места са заместени с цивилизаторските мисии на проповедници от протестантски деноминации. България става средище на преплитане на стратегически интереси и сблъсък на чужди пропаганди. В голяма степен това привличане на множество чужди посредници на влияние се дължи наперспективността, произхождаща от популационния възход на тези общности и на слабостта и уязвимостта на българската държава и общество, които не съумяват дапостигнат социална уравновесеност и стабилност.

Завишената криминогенност при ромските съобщности спрямо останалите жители на съответните селища нагнетява антиромски настроения, особено сред младите хора, самите те без особено добри изгледи за професионална и житейска реализация. С увеличаване на имотната неравнопоставеност през прехода, оформилите се още през 70-те години битови сегрегационистки нагласи сред благоустроилите се прослойки на етатистката еснафска уравниловъчност все повече намират израз в открита или прикрита ксенофобска пропаганда и изяви. Расизмът, който е слабо застъпен у нас дори в годините на сътрудничество с нацистка Германия, сега се настанява решително дотолкова, че представители на държави с традицияв расистките учения и практики започват да ни упрекват и наставляват как да го преодолеем. При това расизмът се развива многопосочно и възвратно – българи срещу роми и турци, роми срещу българи, турци срещу българи и цигани и пр.

С разрастването на ромското малцинство и с повишаването на неговото присъствие все повече се задълбочават ксенофобските противопоставяния (ромите имат дълголетен опит в отхвърляне на чуждите влияния и другостта), умело използвани от заинтересовани среди за отклоняване на вниманието от реалните проблеми на установяването на режим на неравнопоставеност, беззаконие и социален произвол. От гражданско противоборство за приватизиране на държавната и общинската собственост и присвояване чрез икономико-криминални прийоми на голям дял от частната, България впоследствие сякаш е подтиквана да премине към етнорелигиозна разпра с непредвидими отражения върху националния интегритет, само за да се прикрият резултатите от раздържавяване. Възможно е да няма пряко отношение, но задържането на порочната система за подпомагане на майчинството подпомага именно тази тенденция.

Същевременно, въпреки изселването на турците, отново се разрастват и хомогенизират някои анклави с предимно небългарско и нехристиянско население, доколкото българите и християните се отдръпват или намаляват поради отрицателния си естествен прираст от районите с преобладаващо мюсюлманско население. Най-отчетливо това се случва в Родопите. Страховете за националното и териториално единство отново се възбуждат.

Различията в репродуктивното поведение между роми и българи също поражда негативни оценки и безпокойства при последните. Раждането на много деца през малък времеви интервал пренатоварва ромските семейства със задължения и отговорности, на които повечето от тях те не са способни да отговорят, особено в условията на икономическа криза и на цялостно пренастройване на способите за препитание и обществено възпроизводство. Въпреки че многодетството не е така разпространено, както преди 1990 г., нарастващата несъстоятелност на ромските домакинства (пък и не само тяхната) и свиването на системата за социално подпомагане изострят затрудненията в семейства с повече деца. Значителна част от тях са бедстващи и не успяват да създадат подходящи условия за отглеждане и възпитание на подрастващото поколение. Неблагополучията на тези семейства обаче рефлектират далеч извън близкото им обкръжение.

Таблица №6 Жени от 15 до 44 навършени години родили повече от три живородени деца според фактическото семейно положение и по етническа група към 1.02.2011 г.[3]
 

Възраст Семейно положение Етническа група*	15-19		20-24		25-29		30-34		35-39		40-44
	4 деца	5 и >5 деца	4 деца	5 и >5 деца	4 деца	5 и >5 деца	4 деца	5 и >5 деца	4 деца	5 и >5 деца	4 деца	5 и >5 деца
Общо	39	3	663	179	1840	1031	2836	2025	3159	2423	3449	2633
Не в брак (не в съжителство)	-	-	116	30	296	159	364	275	422	348	474	322
В брак	3	-	42	6	212	104	666	351	1365	792	2190	1492
В съжителство без брак	-	-	505	143	1332	768	1806	1399	1372	1283	785	769
Отговорили*	31	3	546	142	1543	841	2417	1711	2724	2067	2977	2200
Българки	-	-	128	38	428	200	900	536	1228	684	1494	757
Туркини	-	-	72	7	202	100	333	202	417	271	427	283
Ромки	-	-	338	93	885	532	1136	945	1006	1081	989	1118
Други	-	-	-	-	11	3	12	6	32	10	31	12
Не се самоопределя	-	-	6	4	17	6	36	22	41	21	36	30
*Преброяването от 2011 г. не указва пълноценно етническото самоопределение на българското население, доколкото при него е допуснато преброяваните лица изобщо да не отговорят на този въпрос. От това са се възползвали 683 590 души, други 53 391 са попълнили графата, че не се самоопределят, а 235 души са се записали като принадлежащи към две етнически групи.

Друг смущаващ феномен през прехода е увеличаването наранните раждания при момичета в невръстна възраст. Ранното забременяване (това предизвиква бум на абортите) и ранното раждане при момичетата ненавършили 15 години се увеличава възходящо от началото на 60-те години поради преодоляването на патриархалните порядки и изживяването на сексуалната революция.[4] Ражданията на момичета под 15-годишна възраст достига връх през 1991-1996 г. и особено през 1993 г. когато на 1000 момичета в тази възраст има 5 раждания.[5] Безпокойство предизвиква и увеличаването по време на прехода на извънбрачните раждания при жените до 20-годишна възраст, съчетаването на което с икономическите затруднения води до нарастване намаргиналната раждаемост. Значителен дял от тях също са при ромите, което указва за завръщане към традиционни форми на семейно съжителство, игнориращи гражданския брак, но в много случаи същинското намерение е възползване от пропуските в социалното законодателство с цел да се получават помощите предназначени за самотни майки.

Таблица №7Извънбрачни раждания при жени до 20-годишна възраст в съотношение към брачните раждания (на 1000 брачни раждания със закръгляване).[6]
 

Година	1990	1991	1992	1993	1994	1995	1996	1997	1998	1999
Раждания	482	620	766	976	1185	1369	1596	1747	1967	2291

 

2000	2001	2002	2003	2004	2005	2006	2007	2008	2009	2010
2885	3584	4091	5195	6546	7363	8246	8438	8817	10892	12061

В резултат на задържането на многодетството при немалка част от ромските семейства, както и на ранното встъпване в семейни отношения и раждането на деца, ромската популация нараства бързо. Същевременно останалото население на България намалява бързо именно поради т. нар. темпо-ефект – все по-късно раждане на първото и следващите (ако въобще има следващи) деца, при което поколенията се разтеглят във възраство отношение. Ако към началото на ХХ век може да се твърди, че поколенческите интервали у нас се простират през под 20 години, то в началото на новото хилядолетие те вече надвишават 25 години за цялото население,[7] а при етническите българи интервалът е още по-разтеглен. Нараства и броят на жените, които изобщо не са раждали през живота си.

Увеличаването на броя и разрастването на ромските поселения в периферията на големите градове, което поражда расизъм, междукултурен негативизъм и агресия, създавайки условия за конфликти, както вътре в гетата, така и около тях, се дължи не само на естествения прираст, но в голяма степен рисковите маргинални поселища се създават от мигранти, които прииждат от по-малочислените селища. За ромите е характерно, че те са съпътстваща общност, просъществуваща покрай другите ипопулационния колапс на останалите, докато самите те все още се увеличават, е друго огромно затруднение пред техния манталитет, бит, реализация. Тяхната профанизация се задълбочава на много места именно защото отсъстват младите “други” като пример и коректив, но и като възможност да бъдат използвани по-различни начини за осигуряване на препитанието на младите роми. До голяма степен модернизацията и интеграцията им е възпряна от намаляването на нормалното общуване с останалите жители на страната.

Твърде е възможно при изолирането на големи и разрастващи се ромски съобщности в малките селища да се активира маргинализацията и деградацията на всички общности в тях,както и на самите селища. Незавидна съдба, като под въпрос ще бъде поставена способността за самоуправление на тези общини. Един от изходите за ромите от житейските затруднения в последните години е емигрирането в страни от Европейския съюз, доколкото след приобщаването на България към Обединена Европа, пречките за тяхното придвижване в общото европейско пространство отпаднаха. Ала тяхната непригодност да се впишат бързо и успешно в местните общества ги изправя там пред подобни проблеми – изолация, автосегрегация, двупосочна дискриминация. Събитията от последните години във връзка с пълноправното приемане на България в шенгенското пространство показаха, че българските роми създават неудобства за местното население в страните, в които емигрират, и това се превръща в основна пречка за приобщаването ни към европейската свободна зона на придвижване.

Отмяната на Указа за насърчаване на раждаемостта – зле прикрит ход за неглижиране на демографските неблагополучия

Изтощената и демодернизираща се българска индустрия от късната етатистка епоха е затормозена от волунтаристични недомислия и котерийни боричкания. Продължаването им след 10 ноември 1989 г. предизвиква задълбочаване на дълговата криза,[8] източване на държавните финанси, екстремно политическо противопоставяне и предприемане на неадекватни реформени актове. Това твърде бързо поставя стопанството под зависимостта на външни донори – Международния валутен фонд и Световната банка, изискващи провеждането на социална политика според собствените им разбирания за социална целенасоченост и равновесие. 

След 1996 г. помощите за раждане и отглеждане на деца придобиват символично изражение. В началото на новото хилядолетие управленският екип на НДСВ се заема да реанимира грижата за майчинството и децата в сегмента на финансовото подпомогане. През 2002 г. се приема Закон за семейни помощи за деца[9], с който е отменен Указа за насърчаване на раждаемостта. Доколкото средствата за приложението му идват от Световната банка, то са приети някои съвети за преформатиране на системата за социална подкрепа на семействата с деца.

Най-важната промяна в новия закон е премахването на повсеместното предоставяне на месечни помощи за деца. Наложено е подоходно ограничение, фиксирано всяка година с републиканския бюджет – 150 лв. средномесечен доход за последните 6 месеца на член от семейството за 2002 г., в който ще се определя и размера на самата помощ – 15 лв. за с. г. на дете независимо от поредността му.[10] Държавната премия за отглеждане на деца – граждански стимул за раждането и поддържането им до пълнолетие със замисъл да универсализира отношението към децата като всеобхватна отговорност пред обществото и съществуванието, е сведена до помощ за бедните семейства, за да не изпаднат в пълна невъзможност да изхранват децата си. Налаганият с политическо насилие либерализъм е в ход и трансформира традиционни за българския народ ценности в политики за възприемане на бързото класово разслоение и на неравностойността на хората при либералната форма на българския полукриминален интригантски капитализъм. Бедните са обвързани с необходимостта да получават помощи, не само за да попаднат в положение на зависимост, но и за да се отграничат от имотните, способните, валидните.

Парадоксално, но в България тази схема не заработва напълно, доколкото подоходната летва на ограничение е сведена съвсем ниско и месечните помощи биха представлявали съществена и насъщна добавка към бюджета на повечето семейства, които са несъобразно причислени към средните прослойки на обществото. Пролиберално ориентираните експерти и досега предлагат да се премахне подоходното ограничение, наложено отвън, за да се облагодетелстват от държавната премия и по-състоятелните семейства. И тук проличава един от големите недостатъци на българската методика за социално подпомагане, която ползва твърд подоходен таван за отграничаване на правоимащите, наместо чрез стъпаловидно намаляване на финансовото подпомагане да се осъществява постепенен преход към еманципация от обществено протежиране.[11] Такава постановка на социалните плащания допринася за укриване на реалния размер на доходите и невнасяне на реалния размер на социални осигуровки, за да не се лиши семейството от месечните помощи за деца, ако доходите му излизат над подоходната летва.

Месечните помощи за деца се предоставят до 18-годишна възраст на детето при условие, че то до навършването им редовно посещава училище.С това месечните добавки пряко се обвързват с образователната ангажираност на подрастващите. Докато се приложи реално това ограничение обаче ще са необходими няколко години, докато властите успеят да се мобилизират и координират дейността си за фактическото му въвеждане.

Друго важно нововъведение в закона, заменил УНР, е включването на новородилите майки (съответно осиновителки), които не са обществено осигурени, т. е. не получават обезщетение по Кодекса за задължително обществено осигуряване и са с ниски доходи, в обособена програма за предоставяне на помощи (в размер на 100 лв. месечно) за отглеждане на дете до навършването му на едногодишна възраст.[12] Тази особена грижа към бедните семейства с новородени деца е донякъде закъсняла при срутването на жизнения стандарт и масовата безработица при голяма част от българските жени, ала тя допълнително дава основания за подържане на маргиналната раждаемост като насърчавамеркантилното поведение на майки, които раждат деца, за да получават финансови облаги, без да полагат достатъчни грижи за отглеждането и възпитанието на тези деца.[13] Социално-икономическият хаос настъпил в България след 1989 г. дотолкова обърка обществените отношения, че твърде често при опитите за тяхното урегулиране възникваха антиномийни ситуации, при които всяка полза беше съпровождана от съответната щета. Полуграмотността и преднамерената илегалност на българския преход доведе до зареждането на нововъзникващата действителност с множество капани и лабиринти, а благополучен изход от тях като че ли няма. Само че пренебрегването на рационалността и легитимността може да се окаже сетната неудача за България в столетието на национални катастрофи.

В новия закон също така е застъпена еднократната помощ за раждане на дете – 200 лв. за първо, второ и трето по ред дете и 100 лв. за следващо, като тази диференциация следва създадения вече модел за насърчаване на оптималния брой деца (три) в семейството.

Приемането на Закона за семейни помощи за деца е опит да се възродят грижите на държавата за семейството и децата в условията на дълбок демографски срив, бързо застаряване на населението, значима промяна на съотношението между етническите групи при децата и младежите (като се засилва дебългаризацията в единствената национална държава на българите). Набързо подготвен, недообмислен в заложените основни положения и детайли, той се оказва концентрация на разнопосочни тенденции на дезориентираната социална политика към семейството от прехода. Чрез него се разширява обхвата на подпомаганите родилки и съществено се стеснява контингента на семействата с деца, получаващипомощи от държавата. Политиката на насърчаване на раждаемостта все повече се трансформира в политика за оказване на социална помощ на бедстващото българско население, изпаднало в потрес от ужасната цена на прехода и цинизма на криминалните стопански трансформации.

Подавляващата част от жителите на България не намират перспектива за развитие във враждебната среда на икономически хаос, монетарни изстъпления, свръхексплоатация, всеобща корумпираност и криминализация и въпреки запасите отвремето на етатисткото имотно натрупване (жилища, спестявания, имущество, продуктово самозадоволяване и пр.) увисват в бездната на пропадането в несъстоятелност и екзистенциална нищета, опитвайки се да оцелеят с държавните подаяния, заделени за предотвратяване на социални размирици. Множество български граждани са закотвени към спасителния понтон на социалните помощи и това се превръща в основен поминък за тях, като те започват да го възприемат като занятие и да се специализират в начините за преодоляване на препятствията пред осигуряванетона социална издръжка.

Лумпенизирането и маргинализирането на обширни прослойки от българския народ посредством създаване на условия за професионална деградация и навлизане в житейски тупик е един от основните елементи на осъществения геноцид срещу него. В началото на новото хилядолетие проличават признаците на икономическа стабилизация, произлязла отсъживяването на отраслите, в които е проведена що-годе рационална приватизация, и от увеличаването на чуждите инвестиции, ала деградиралите общности (особено при бедните неграмотни роми в гетата, пък и повсеместно в откъснатите от индустриалните центрове малки селища)вече трудно могат да възстановят съпричастността си към сферите на производството и услугите и посрещат с неприязън призивите да бъде ограничено предоставянето на универсалните социални помощи. При такъв развой, извеждащ към редуциране на функционалната постановка на системата за социално подпомагане, специализираните социални помощи (каквито са помощите за деца) ще придобият по-голяма тежест в бюджета на пауперизираните домакинства. Законът за семейни помощи за деца поема ролята на многоцелеви нормативен акт, чрез който включително да се осъществи преход към преустановяване на издръжката на големи компактни паразитиращи общности, придобила характер на данък изплащан от активните прослойки за поддържане на социален мир, а също за осигуряване на международен прием и одобрение към високата класа, осъществяваща грабежа на “общонародната” собственост. Това време на взаимозависимост между върховната и нисшата класа обаче вече изтича. 

Измежду основните прикрити намерения на закона е маскирането на невъзможността (а и нежеланието) на държавата да поддържа адекватна пронаталистична политика, за каквато са необходими не само значителни средства и усилия, но преди всичко добронамерена властова воля. Доколкото отслабеното българско общество и съкращаващата се българска народност, лишени от значителен дял от интелигенския си неполитизиран елит, принуден да емигрира, не биха могли да оказват съпротива на установяването на квазидемокранична диктатура, контролирана от размитите олигархични кръгове и обслужващите ги криминализирана политическа класа и корумпирана администрация, то демографското възстановяване на нацията не би трябвало реално да се включи сред приоритетите на върховната власт. Десет години по-късно това става все по-видимо.

От обремененост към обреченост. Прикриването на катастрофата.

Ограниченията на географските, климатичните и релефните особености на Вътрешните Балкани,[14] както и на произлизащите производствени отношения и културни взаимоотношения, съчетани с обвързаните с тях народопсихологически проекции, несъмнено предразполагат към модели на възпроизводство, оборот и разстановка на населението силно наклонени към разходване на човешки потенциал, предимно в миграция извън региона, но също при повишаване на смъртността от индивидуални, локални, регионални, та и глобални конфликти. След последната голяма война полуостровът (без южната му периферия, която остана оттатък “Желязната завеса”) беше законсервиран в стопанско, политическо и културно отношение за половин столетие. През 90-те години обаче насъбралото се там макро и микроикономическо, междуетническо и демографско напрежение се изля в кръвопролитни междуособици и масова емиграция. България активно се включва в тези кризисни процеси, съпровождащи бързото отричане и отказване от ултраетатистките деформации, като същевременно липсата на обществено разбирателство, нежеланието за приемственост на добрите практики и недостигът на условия (вътрешно и външнополитически) за постигане на плавен преход я отклоняват от нормалния път на развитие, следван до голяма степен от централноевропейските сателити на СССР, и я захвърлят сред катаклизмите, съпътстващи прилагането на постсъветския (московския) образец на декомунизация и приватизация. 

Българските природни ресурси в домодерната епоха не предполагат гъста заселеност на земите ни, но при навлизането в индустриалната епоха около средата на ХІХ век условията на живот и времетраенето му се подобряват, което позволява за сравнително краткия период на демографския преход населението съществено да се увеличи, въпреки големите загуби във войните, социалните брожения и съпровождащите ги изселвания от 1853 до към 1953 г. Само че у нас индустриализацията и урбанизацията твърде скоро възпират нарастването на населението поради окъснялостта и забавеността на българското навлизане в модерността. Така населението на българските земи, което през зрялото Средновековие (ХІV век) все още е сравнително равностойно по численост (съответно гъстота на населеност) на популациите в Западна Европа, през ХХ век все още съществено изостава, независимо от догонващите импулси. В края на последното столетие то изживява невиждан демографски колапс свързан с политическата и предприемаческа нравствена незрелост на българските елитарни прослойки, които позволиха да бъдат забъркани в авантюристични интервенции за придобивания и в разрушителни междуособици за подялба на “вакантните” активи. Тази им елитарна недостойност довежда до незабавна обществена дезорганизираност и деструктивен разпад на социалните системи, до нарастване на неравенството и функционалната несъотносимост на ангажиментите на индивите и съсловията през зейналата пропаст между класите. Съвсем ненадейно за историческите мащаби, ала напълно оправдано за историческата логика, българската геодемографска обремененост се преобразува в политикодемографска обреченост.

България ще остане като исторически пример как неудачното реформиране на отношенията в собствеността и производството предизвикват цялостна деградация на обществото. Трагедията на българския преход е, че частни и групови икономически интереси бяха поставени като приоритетни за осъществяваната промяна, без да се набляга на дългосрочната социална стабилност и хармония, без да се полагат и следват реалистично постижими цели за осигуряване на икономически растеж и справедливо разпределение на благата, без да се осъществява ефективно централизирано управление и контрол над преобразуванията, при което разпадът на властовите структури и компетентности блокираха държавността. Общественото споразумение ипримирие бяха използвани само като “маньовър” за отклоняване на общественото внимание и енергия от подмолните процеси на трансформиране на внушителната за размерите на страната държавна, общинска и обществена собственост. Именно тази нагласа за замъгляване на същността на прехода и резултативните деформации предизвиква продължителното прикриване на фаталния демографски упадък и евентуалните му всеобхватни последици.

Усърдното нагнетяване на представата, че България е малка, бедна и немощна страна, а българите – незначителен народ, провеждано от столетия, но най-вече след 1944 г., има за основна цел да обезсили, да обезоръжи българската национална идея за духовно и организационно обединяване на българите в Югоизточна Европа и Северното Причерноморие, както и по целия свят, а също да предотврати възраждането на спомена (примера) за меганарода,[15] отседнал или преминал (дори разпростиращ се) в различните исторически епохи от Балкано-Анатолийския регион през Средна Азия до Централна Европа и поставил едни от най-устойчивите културни и структуро-организационни фундаменти на евроазийската цивилизация. В същото време вече седем десетилетия действително се провежда обезсилване (в политически план), обезоръжаване (в духовен смисъл) и смаляване (най-вече по отношение на демографските измерения на българката народност) не само на народностните ядки в българските покрайнини, но вече и на националното ядро в Мизия, Тракия и Македония. За да се осъществи успешно това игнориране и отстраняване на българите от летописите и регистрите на съвременните общопризнати строители и сторонници на световната цивилизация, се провежда многостранен многовековен натиск за прекъсване на историческата и културна приемственост в широкобхватните български духовни пространства и традиция,като стремежът е това зловредно давление да остане незабележимо и дори да се отдаде на малокултурието на самите българи (което все пак не е съвсем без основание).

Съчетаването на усилията на външния и вътрешния умисъл да се неглижира демографския срив, докато завърши преразпределението на собствеността и се установи новата имуществено-властова йерархия (а всъщност докато стане непредотвратим националния упадък, съпровождащдемографското смаляване и омаляване) твърде успешно маскира през десетилетието на погрома същносттанапротивобългарския преврат след 1989 г., проведен от множество, ала твърде неясни сили. Въпреки че алармирането за неблагоприятното развитие е задължение на държавните органи, след 1993 г. те игнорираха тези си задължения, а след 1996 г. мълчанието доби гробовно звучене. В упоменатата по-преди беседа на Георги Марков “Ще изчезне ли българският народ?” от 1972 г. той иронизира желанието на управляващите да прикрият неудобните факти за надигащата се демографска криза: “И този път, както в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупольозност - да се скрие болестта на момата, та дори и тя да умре.”Три десетилетия по-късно момата вече се е изпружила и агонизира, ала прикриването на болестното й състояние все още продължава.

Особено смущаваща е позицията на експерти в демографската проблематика, които упорито продължават да отричат наличието на демографска криза, макар че действителното положение им е напълно ясно. Разработените манипулативни техники за обработка на общественото мнение от преди 1989 г. са приложени и при прикриването на демографския колапс. И докато българската народност изчезва ускорено в националната й държава, това се затуля чрез патриотарска пропаганда и псевдонационалистическа политическа активност.

Междувременно зачатъците на плуралистично общество са задушени, а демократичните порядки изопачени. Неолибералната идеологизация запълва мъглявите предначертания за перспективите на България. Повечето от представителите на делегираното предприемачество и интригантския капитал отказват да се ангажират със социално и националноотговорно поведение. Криминално-либералният режим не осигурява легитимност на промяната в собствеността и обществените отношения, ала вече няма обществена сила способна да възвърне законността и солидарността. Покварата и развалата са всепроникващи.

През 80-те години проф. Николай Генчев в своите лекции пред студентите от Софийския университет определяше т. нар. социализъм като несполучлив социален експеримент. Не бях напълно съгласен с неговата преценка. Винаги съм бил против егалитарно-етатисткият социално-политически взрив да се разглежда изолирано от световния исторически процес, да му се приписва отклоненост, разпътност по отношение на развитието на “нормалния” капиталистически свят. Но ето, че сега съм готов да припиша на последвалия го преход у нас характеристиките на престъпен социален експеримент, на ренегатски акт срещу мирния и уравновесен живот на българите, преминали през насилието на ХХ век с упованието, че могат да се съхранят и сплотят, въпреки многобройните рискове и антагонистични тенденции. Уви!Това изглежда все по-непостижимо.

Българският преход е обгърнат от замъгляваща пелена на несъстоялост, несъстоятелност, недоизказаност и недостоверност. България се оказва измежду най-неподготвените държави от сателитите на СССР за завръщане към същински демократични (общопредставителни) порядки поради предхождащата прехода дълготрайна разложителна практика на непрестанно травмиращо въздействие върху обществото за неотклонното му консолидиране около управляващата върхушка на тоталитарната държава и държавната партия чрез изграждане на широка мрежа за концентриране и разпределяне на формалните потестарни правомощия и възможности.Реалната власт обаче фактически е съсредоточена в ограничени и не особено видими, размити котерийни кръгове, от които се оформят няколко противостоящи си съвсем тесни групи от партийно-държавни функционери и професионални интриганти, много от тях зависими от вън. Именно недоловимостта на способите и механизмите за упражняване на влияние и осъществяване на властово-имущественото надграждане на тези противонационални и асоциални групировки позволява успешно да се осъществят инициативите им за запазване на властта и придобиване на нови лостове за контрол върху социума. Поради това стремежът за маскиране на реалните насоки на осъществяваните промени се оказва същностно необходим за тяхното реализиране.Прикриването на действително протичащите трансформации е присъща част от процеса на подвеждане на обществото към рязко, несправедливо и неефективно разслояване и затулването на признаците за настъпващата демографска катастрофа е само естествено продължение на подготовката и извършването на полукриминалното присвояване на обществената собственост.

Първите податки за установяване на внезапното форсиране на протичащата депопулация би трябвало да се получат при регистриране на външната миграция. Масовото емигриране на българските граждани още с отварянето за свободно придвижване на външните граници обаче не се проследява от Националния статистически институт чак до средата на управлението на Сергей Станишев, когато най-после се изработва методика за проучване на външната миграция. Паралелно със съществуващите съмнения, че емиграцията е подтиквана и подпомагана от съответните заинтересовани среди, за да се намали общественото напрежение и да се подави роптаенето към старите властови структури и произлизащите от тях нови политически конструкции, недооценяването на важността на статистическата информация за външната миграция възбужда подозрения защо толкова дълго националната статистика отказва да се ангажира с установяването на този важен показател.

С емигрирането на предимно млади хора и на значителен дял от добре квалифицираните кадри във високотехнологични сектори като електрониката, стопанството губи немалка част от активните и иновативните предприемачи, служители и работници в момент на преустройване, точно когато се нуждае от свежи идеи и ново мислене.[16] Финансовите средства които те изпращат обратно у нас са слабо утешение за снижаването на икономическата инерция и конкурентните достойнства, каквито са високата образованост и квалификация.[17] Това което съвсем не може да се замени от емигрантските финансови инжекции обаче е отливането на младежи, при което намалява населението във фертилна възраст, а с това неминуемо спада и нивото на раждаемостта.

Неглижирането на срива на раждаемостта у нас е една от забележимите насоки на мероприятията по прикриване на цената на проолигархичните реформи. От 1995 г. (отчетено окончателно през 1996) раждаемостта видимо се срутва като дъното е през 1997 г. За да се заговори на висок глас за това обаче е необходимо повече от една петилетка. Спешните мерки за дългосрочно отреагиране на влошаването на демографската обстановка трябваше да се заложат и предприемат още при съвземането на държавата от хиперинфлационния шок през 1999 г. (а не едва от 2004-2006) едновременно с приемането на програмата за интегриране на ромите, така че двете направления на интервенция да се допълват, което в българския случай е крещящо необходимо. Само че през 1999 г. реформаторският дух владееше сферата на раздържавяването, демографската проблематика би се пречкала на разпродажбите на безценица и на балансирането на държавния бюджет в условията на валутен борд и ниски приходи.

А междувременно протича бърза промяна на съотношенията между числеността на ражданията при различните етнически общности. Докато при българите новородените рязко намаляват (освен при българите мюсюлмани), при ромите се задържат на високо ниво, особено сред ромите, обитаващи гетоизирани обособени в етническо отношение квартали. И въпреки че разрастването на гетата става все по-видимо, а присъствието в тях на множество деца, оставени извън рамките на съвременните цивилизационни стандарти, вече е натрапчиво, националната статистическа институция отказва да се занимава с етномотивирани изследвания,[18] позовавайки се на конституцията, макар в нея да няма подобна забрана. За да се ориентират в хода на етнодемографските процеси наблюдателите са принудени да изчакват в неведение едно десетилетие – от преброяване на преброяване, или да ползват (при несигурен достъп) не съвсем отворените проучвания, провеждани от неправителствени организации.

Прикриването на нарушаването на етнодемографското равновесие и на продължаващото бързо нарастване на ромската общност предотвратявакакто изработването на съответни адекватни прогнози и сценарии за развитието на това население, така и напасването на политиките по интегрирането му. Колкото до социално-икономическите и политически отражения от тази промяна, резултатите вече демонстративно са на показ в засилващото се междуетническо напрежение и припламващите конфликти. В момента оценките за числеността на ромите у нас варират от 300 хиляди (по преброяването на населението от 2011 г.) до 1300 хиляди (не особено добре обоснованапреценка на гласовита група алармисти, чиито изявления за демографската обстановка и тенденции възбуждат скептицизъм дори сред непосветените в темата журналисти), което е показателно за разминаването на очакванията за мястото и ролята на ромите в българската действителност.

Разнобой на прогнозите

Дългосрочното отражение на социално-икономическите трансформации върху състоянието на населението и перспективите за неговото развитие, което трябва да бъде отразено в съответни реалистични прогнози също се оказва поле за надлъгване между статистиците и ангажираната общественост. Прогнозите от социалистическия период се характеризират с надценяване на възможностите за растеж на българското население в условията на проетатистките преобразувания и вероятно са изготвяни с казионната нагласа за представяне на добри предсказания, за чиято недостоверност отговорността е най-малкото отложена. Ала действителността се оказва далеч по-сурова и разочароваща. Бързият спад на растежа на населението не позволява то да достигне до планираните десет милиона и дори деветте милиона след “голямата екскурзия” оставатсамо в пожеланията.

Катастрофалното намаляване на демографската виталност след 1990 г. принуждава българските статистици да бъдат предпазливи при споделянето на оптимистични предвиждания. Но те се въздържат да издават и прекалено песимистични прогнози, макар именно такива да са демографските тенденции. Прогнозирането е впрегнато да служи на пропагандните, а не на прагматичните цели на управлението. Затова пък наблюдателите извън страната не страдат от подобни скрупули и ограничения и техните предвиждания са отчайващо съответстващи на действителните тенденции. Според авторитетните външни прогнози, изготвени в началото на новото столетие, към средата му българското население ще спадне до около 4.5 - 5 милиона души (при най-реалистичния вариант на развитие), докато домашните оценки са за към един милион в повече.[19]

Недостоверните предвиждания на Националния статистически институт за развитието на населението се използват в дългосрочните актюерски изчисления на Националния осигурителен институт за състоянието на фондовете на държавното обществено осигуряване през следващите десетилетия. Подвеждащите пресмятания може сериозно да застрашат стабилността на пенсионната система, която и без това е в колапс и е с огромен дефицит. Така например, в доклада си представен на научната конференция “Стареенето на населението – реалности и тенденции, политики и практики”, проведена на 31 май 2006 г. съвместно от Центъра за изследване на населението при БАН[20] и НОИ, главният актюер на осигурителния институт Христина Митрева изложи перспективните виждания на своя екип за недостатъчната обезпеченост на пенсионната система от собствени постъпления.[21] Дефицитът в баланса на фондовете на държавното обществено осигуряване се колебае от около 14.5 % за 2007 до към 3.5 % през 2030 и около 8 % през 2050 г. Според приложената прогноза населението на България през 2050 г. ще съставлява 5 845 928 души. Ако тази прогноза обаче е неточна и числеността на жителите се окаже по-малка, съответно с по-малък дял лица в трудоспособна възраст и по-голям в пенсионна възраст, дефицитът в пенсионната система би се оказал значително по-висок.

Две години по-късно ЦИН при БАН проведе ежегодната си научна конференция, този път на тема „Демографските процеси и работната сила” (27-28 май 2008). На нея бяха докладвани резултати от прогноза за населението на България, изготвена от НСИ по методология изработена от работна група организирана от Евростат. Според нея към края на 2010 г. у нас ще живеят 7 476 430 души, през 2050 г. ще има 5 543 734 души, а през 2060 г. – 5 137 800 души.[22] Макар тези проекции да са по-реалистични от предходните, те набързо бяха опровергани при преброяването на населението от началото на 2011 г. когато се оказа, че у нас има7 364 570 жители, с почти 180 хиляди по-малко още в непосредствена близост до изходната точка на прогнозата.

Общата идея на прикриването на неблагоприятния уклон на развитие на различни демографски параметри е замаскирането на пораженията от провежданите криминално-асоциални трансформации, чиято цел е икономическите и властови ефективи да бъдат съсредоточени в тясна прослойка от активно интригантстващи групи, формиращи затворени общности с непредставителен характер. Подменянето на основната цел на политическите преобразования за формиране на представителна демокрация, с фактическо запазване на интригантско-полицейския характер и структура на управленския организъм и властовите механизми, се извършва чрез тайно дистанциране на част от бившата котерийна върхушка от общонародния характер на републиканското управление и от широката обществена основа на държавната партия, като новите партийни формирования постепенно се свиват до ядра, представляващи бизнес интереси, и гравтиращата клиентела. Те групират около себе си безотговорни, неподлежащи на ефективен институционален контрол криминализирани формирования. Меркантилната ориентация и прояви на тези аморфни коалиции предполага лишаване на останалите български граждани от икономическа независимост и политическа инициатива посредством политически и икономически натиск и манипулации, но също с препречване навъзможностите за тяхното развитие. Извършеният многостранен грабеж засяга не само държавната, общинска и обществена собственост, но и частните притежания – парични активи (особено спестяванията на българите откраднати чрез преливането им към финансови центрове с проинфлационни техники на паричен оборот), имоти, предприемачески начинания.

В безпорядъка на превратните времена множество обикновени жители на разтерзаната държава губят не само посоката на живота си, но и самия него. Нарастването на смъртността, на самоубийствата, на заболеваемостта и инвалидизирането, на хората неспособни да издържат себе си и семействата си, поради което се ограничават или се отказват от собствено потомство или заминават дългосрочно в чужбина, пауперизирането и лумпенизирането на обширни части от средната класа в продължение на повече от едно десетилетие придобива в крайна сметка характера на геноцид. Прикриването на геноцидните практики се осъществява чрез контрол над националната статистика, над журналистиката, над научните центровеи организации за социални проучвания, над реакцията на едва прохождащото гражданско общество.[23]

Късно отрезвяване за националноотговорно поведение

През 2004 г. един от неколцината социолози, които открито споделят убеждението, че преходът се е изродил в геноцид срещу българския народ – Михаил Мирчев[24], дава пресконференция, посветена на демографския срив и на бързото разбалансиране на етнодемографските съотношения. Дали защото общественото мнение вече е подготвено от натрупването на тревожни факти или поради намеса от високи йерархични нива,но изявленията му предизвикват бурна реакция сред управленските и научните среди на отричане или съпричастност.

Под натиска на общественото безпокойство министър-председателят Симеон Сакскобурготски се ангажира с активизиране на работата на правителството и държавната администрация в тази насока. В края на 2004 г. се формира Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет, който заменя съществувалия от 1997 до 2004 г. Национален съвет по етническите и демографските въпроси. Новият съвет е консултативен и координиращ орган, подпомагащ българското правителствопри формирането и провеждането на държавната политика в областта на етническите взаимоотношения и демографската проблематика. Същевременно към Администрацията на Министерския съвет се създава Дирекция по етническите и демографските въпроси, която е ангажирана с подпомагане на Министерския съвет при формиране и провеждане на държавната политика за интеграция на етнически малцинства, а също така осигурява организационно и технически работата на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси. В Министерството на труда и социалната политика се структурира дирекция отговаряща за демографската политика.

На 15 февруари 2005 г. на заседание на Консултативния съвет за национална сигурност към президента на Република България се обсъжда проект за Стратегия за национална сигурност на Република България. В нея са застъпени и въпросите за демографското състояние и перспективи на нацията,[25] които се оказват особено съществени не само за националната сигурност, но въобще за националното оцеляване.

В средата на 2005 г. е съставен министерски кабинет на тройната коалиция между БСП, НДСВ и ДПС, който се назовава Правителство на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност. В програмата му са заложени ангажименти в областта на демографското развитие на България. Най- важният от тях е приемането на дългосрочна програма –Национална стратегия за демографското развитие на България за периода 2006-2020 година.

Междувременно демографи, социолози и икономисти от БАН, НСИ и други научни звена, както и експерти от неправителствени организации подготвят проект на демографска стратегия. Предложената разработка е подложена на обсъждане и допълване от междуведомствена работна група, като постепенно чиновниците изземат от научните работници дейността по окончателното оформяне на правителствения документ, възприеман като управленска стратегия за развитието на населението на Република България през периода 2006-2020 г. Според директора на Центъра за изследване населението Татяна Коцева реализираната в крайна сметка демографска стратегия е “сериозно модифициран” от държавните чиновници вариант, които доработват проекта на учените.[26]

На 9 януари 2006 г. президентът Георги Първанов отново свиква Консултативния съвет за национална сигурност за обсъждане на разработената демографска стратегия преди финализирането на работата по нея. Препоръчва се тя да се изготви ускорено. Националната стратегия за демографското развитие на България 2006-2020 г. е приета от Министерския съвет на 22 август 2006 г. Приет е и план за изпълнението й през 2006 г., с което започва нейното реализиране. Отразен в най-общ план замисълът на стратегията е да се съчетаят комплексният подход на многостранно обхващане и противодействие на основните прояви на неблагоприятното демографско развитие и приоритетното насочване на мерките в целеви направления на най-ефективно въздействие. Само че в стратегическия документ мероприятията по изпълнение на поставените задачи и цели са повечето пожелание, отколкото реално обмислени стъпки. Колкото до необходимостта от макроструктурно оздравяване на обстановката в страната, то почти не е застъпено.

Толкова може българската администрация, такива са нейните мудни административни подходи за изработване на политики. Изготвянето на внушителен по размер и усилия за съставянето му документ, който е слабо функционален и не особено актуален, отнема инерцията на първоначалната загриженост и ангажираност по демографската проблематика на широката общественост и политическите структури, но също предизвиква само след няколко години необходимостта от актуализирането му (с подобен резултат). Изработването на стратегически документи, което е особено застъпено в управленския процес у нас, е показателно за не особено високото експертно равнище на администрацията и за неспособността на централните ведомства да водят координирани последователни политики от интердисциплинарен характер[27]. Научната разработка на стратегическо виждане за състоянието на населението у нас и възможните насоки за интервенция за овладяване на неблагоприятните тенденции е достатъчна, за да се възбуди интеграционен процес на многостранно противодействия от страна на българската управленска мрежа срещу демографския упадък. Важното е изработените впоследствие възоснова на изводите от нея политики да са адекватни. Останалото е ход на държавната администрация на празни обороти и изпускане на пара през свирката.

Постепенното възстановяване на стопанската активност след извършването на приватизация и либерализиране на икономическия режим довежда до нарастване на заетостта и на пазара на труда възниква недостиг от работен ресурс. Работодателите, особено в най-бързо развилите се отрасли – туризма и строителството – отправят все по-често призиви към правителството да осигури работна ръка отвън.[28] Оформя се становище, че е необходимо да се изработи политика за имиграционен прием, чрез която поне отчасти да се компенсира загубата на население от засилената емиграция.

Министерството на труда и социалната политика, в което е структурирана дирекция профилирана в миграционната сфера, се заема да подготви стратегия за урегулиране в приемлива насока на отрицателния миграционния баланс и за интеграция на имиграционните общности у нас, които се очаква значително да набъбнат по численост. На 5 юни 2008 г. Министерският съвет приема Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция (2008-2015 г.)[29], ала вече пет години след въвеждането й не се забелязва особено голям имиграционен интерес на чужденци към страната ни, освен напиращите по югоизточната граница бежанци от Сирия. Дори българските гастарбайтери, които в началото на световната финансова криза се завърнаха в България, впоследствие в повечето случаи заминаха отново, доколкото повечето от тях заемат непрестижни и ниско платени работни места, ала много по-доходни от аналогичните в домашна обстановка. Световната икономическа криза, срутването на българската фондова борса, оттеглянето на чуждите инвеститори от рисковата и непредвидима стопанска среда у нас, рязкото свиване на жилищното строителство, продължаващото повишаване на междуфирмената задлъжнялост и пр. намалиха стопанската активност и покачихарязко безработицата. България продължава да е донор на работоспособно население и не успява да използва единствения реалистичен начин, чрез който енергично може да се противопостави на демографския срив – привличане на население от чужбина.

Основна стъпка в миграционната политика е подготвянето на въвеждане на облекчен режим за достъп и пребиваване в България на “външни българи” посредством издаването на т. нар. “зелена карта”. Това административно облекчение би им позволило без да придобиват българско гражданство да живеят, работят и ра се занимават с предприемачество у нас. Този режим обаче така и не бе въведен. Традиционните български общности зад граница остават откъснати от своето отечество и това възпрепятства до голяма степен трайното преселване в България на отделни лица от тях или дори на многочленни семейства.

Министърът без портфейл Божидар Димитров, който завеждаше сектора на външните българи само година и половина, възлагаше надежда, че с раздаване на българско гражданство ще привлече българи от общностите в Република Македония, Молдова и Украйна, които да се заселят трайно в България. Само че срещу издадените десетки хиляди актове за българско гражданство през последните години стоят стотици реално преселили се сънародници. При липсата на грижа за условията на тяхното заселване и интегриране, при ниския жизнен стандарт и несигурност, не може да се очаква българите от чужбина масово да се стекат към своето отечество, само за да се убедят, че посткомунистическите разпад и развала и тук са повсеместно разпространени. Българските власти само имитират загриженост за демографското оздравяване на българската нация и манкират задълженията си по опазване нанационалната и социална стабилност. Олигархията и околната й корумпирана клиентела се интересува единствено от запазване на собствените придобивки,преимуществаи възможности за обогатяване и повече власт.

Вяло противопоставяне на фактическата расова дискриминация и етническото неравенство в условията на нарастване на отблъскването между етническите и конфесионалните общности

След 1945 г. националния характер на българската държава бива приглушен и затъмнен не само поради доминантния съветски надзор, но от интернационалната идеология и противонационалистическото давление във вътрешен план се възползват множество функционери, произлизащи из маргиналните партизански среди, както и представители на небългарските общности, опитващи се да направят пробив за собствената си еманципация или да се прелеят към държавотворната народност с намерениеда сеналожат сред горните етажи на националния елит. В обобщаващия преглед на стремежа за уязвяване на българската държавност се открива предимно желание за облагодетелстване и поставяне в привилигеровано положение на личности и групи, възползващи се от поредното крушение и поставянето под чужда хегемония.

От 1990 г. насам прокламираната цел за изграждане на гражданска държава също се използва за разколебаване на националната същност на Република България, като пролибералните сили натрапчиво се възползват от международното отхвърляне и порицание на асимилационните практики на живковистката диктатура. Стремителното снижаване на реалния (а не официаозно демонстрирания) дял на българите, свързани с християнската традиция и деноминации, от общото население на страната също способства за ерозирането на българщината у нас. С това още повече се засилват противобългарските тежнения и проекти. Ала както опитите за постигане на етническа хомогенност на държавата увреждат нейния обществен организъм и способстват за упадъка й, така и прекаленото етническо и конфесионално разнообразие и паритет предизвикват деструктивни процеси на противопоставяне и разпад. Оспорването на българската национална същност на Република България означава не само да се създават условия за нейното дестабилизиране, но също да се възбужда опасно разбалансиране на държавно-политическата конструкция в Югоизточна Европа.

Изглежда поддържането на етническо напрежение у нас е част от тази необявена стратегия на несигурност и оспорване около въпросите за легитимността и жизнеспособността на българската държава. Неспособността да бъде установен правов режим, при който гражданите са равноправни и имат равни възможности за достоен и пълноценен живот, подрива усилията да се осъществи пролиберална демократична реформа. В такава обстановка олигархичното управление отменя всеобщите национални отговорности и задължения като мнозинството от населението остава без собствена същинска национална идентичност и активност и бива просто зависимо население. Неслучайно форми напомнящи на феодална зависимост и дори на модерно заробване стават толкова актуални в епохата на излизане от тоталитарната всеобхватна взаимозависимост.

Въпреки международния натиск, вътрешните старания да се постигнат порядък и среда на недискриминация и равноправие не са особено усърдни. Все пак придвижването към европейските структури и към евроатлантическата общност поставя пред българската администрация задачата да се изработи законовата база, гарантираща (поне нормативно) равнопоставеност и защита от дискриминация. Само че практикуването на законността у нас е твърде условно и относително.

В съответствие с възприетите задължения по Рамковата конвенция за закрила на националните малцинствае изработен Закон за защита от дискриминация, който е приет през септември 2003 г. и влиза в сила от 1 януари 2004. В съответствие с неговите разпоредби се създава Комисия за защита отдискриминация със статут на първостепенен разпоредител с бюджетнисредства. Нейната дейност трябва да предпазва обществото от прояви на дискриминация по изброените в закона признаци като се провежда превенция и противодействие на различните форми на пряка и непряка дискриминация. Но за да се случи това пълноценно обществеността и гражданите не само трябва да са ограмотени в тази насока, а активно да се противопоставят на проявите на дискриминация, да споделят идеите за толерантност към различността и равностойност на човешките същества и да ги осъществяват в отношенията помежду си. В България все още сме твърде изостанали в това отношение.

При управлението на НДСВ и след него на тройната коалиция нормативната база в областта на недискриминацията е съществено допълнена в процеса на транспониране на законодателството на Европейския съюз, подготвени са стратегически документи за интеграция на общностите в неравностойно положение в областите на здравеопазването, образованието, заетостта, социалното дело и пр. и са предприети множество инициативиза преодоляване на социалните и културни бариери с намерение да се възпре разширяването на все по-разтваращата се пропаст около гетоизираните квартали и западащите селища, изолирани от ритъма на промени в останалата част на страната.[30]

За да се формира успешно обществен климат на равнопоставеност обаче е необходимо държавната администрация да направи дисциплиниращи стъпки в посока на интегриране на пауперизираните общности, които трудно могат да бъдат приравнени в гражданското общество на останалите граждани поради безнадеждно бедственото им положение, но също заради липсата на воля за модернизиране и на инициативност за включване в нормалната деятелност за трудова реализация. Станали зависими преди повече от едно десетилетие от държавните социални помощи, повечето от бедните семейства се стараят да поддържат несъстоятелността си, която им осигурява макар и малка издръжка без да се налага да полагат усилия за приспособяване към свободния капиталистически пазар на труда, характеризиращ се с високо ниво на безработица и конкурентно съперничество. Роптаенето на останалата част от гражданството срещу тази съмнителна “привилегия” принуждава правителството на Сергей Станишев да ограничи до 18 месеца срока за предоставяне на социални помощи за бедност.

На второто заседание от работата на споменатия по-горе консултативен съвет за национална сигурност, проведен през януари 2006 г., са изслушани докладите на министрите Емел Етем, Емилия Масларова, Даниел Вълчев и Радослав Гайдарски.В тях е застъпена новата теза за поощряване на доброто, отговорното родителство и за въвеждане на система от мерки за предотвратяванена безотговорното родителство.Идеята за тази политика е почерпена от опита на държави преминали през затрудненията от традиционното придържане на техните общества към многодетност, несъвместима с изискванията на модернизацията. В Япония още от 1952 г. се изпълнява национална програма за планиране на размера на семейството, която се застъпва за снижаване на броя на децата в него, възприемано като модел за “отговорно родителство”.[31] През следващите десетилетия подобни политики за намаляване на броя на децата в семейството, което ще позволи да се подобрят грижите, възпитанието и обучението им, се прилагат и в други държави като особено драматични и оспорвани са в най-многолюдните държави – Индия и Китай.

През следващите години ще започне стриктно да се изпълнява изискването да се предоставят месечни помощи за деца до 20-годишна възраст,[32] само ако ученикът посещава редовно учебните занимания. Въведено е предоставяне на помощи под формата на социални инвестиции когато родителите не полагат грижи за децата си или паричните помощи не се използват по предназначение.

Постепенно много от ромските семейства започват да се ориентират към дву и тридетен семеен модел като се стремят между раждането на децата да има по-голям времеви интервал, за да могат да полагат по-добри грижи за тях и да им осигурят добро възпитание и образование. Други обаче продължават да не прилагат семейно планиране и да отбиват децата си от училище щом те навлязат в юношеска възраст. Тези от тях, които остават откъснати от образователните институти и обучение на основните умения за съвременния живот, се дистанцират от останалата част на гражданството и изграждат затворена, консервативна, в много отношения асоциална общност, която започва да ограничава и притеснява всички свои членове, за които е твърде трудно да се измъкнат от лумпенизираната си среда.

Множеството от тези роми не овладяват в задоволителна степен българския език. В началото на настоящото столетие само около 1/6 от ромските деца посещават предучилищно детско заведение.[33] Повечето от останалите нямат редовни и насочени занимания за изучаване на български език, макар за някой от тях той да е роден. Този дефицит съществено затруднява по-нататъшното им образоване. И доколкото обучението им в основното и средното ниво на образователната система е формално, те не се приучват на дисциплина, целеустременост, съвременни социални умения и пр. Да не говорим, че в новите условия патриотичното възпитание и образование сапочти повсеместно изоставени или в значителна степен игнорирани.

Повечето от ромските съобщности в преходния период трайно започват да се отдалечават от принадлежността си към българската национална общност и да сегрупират в автосегрегиращи се обществени анклави. Според непредставителен социологически сондаж на агенция АССА-М, ако през 1995 г. 40 % от ромите не са се чунствали “българи по самоопределяне”, то през 2009 г. вече са 65 %. За съжаление не само при тях съществува подобна тенденция – при българите мюсюлмани този дял на индиферентни към българската национална принадлежност лица нараства за 14 години от 15 % на 30 %.[34] И това е само видимата част от негативния процес на упадък на държавотворната народност и на единството на националната общност, от подготовката за подмяната на унитарния характер на държавата на българите с повсеместна автономизация (молекурализация) на обществото посредством въвеждане на краен вариант на гражданската държава, управлявана от плутократични интереси. Подмолните течения дори не могат да бъдат доловени и обхванати. Дали наблюдаваното национално разложение не е поредния политико-социален експеримент, провеждан на българска територия сред българското общежитие?

Въпреки неблагоприятните процеси на национален, стопански и социален упадък през епохата на преход към либерално общество, чието приключване засега не е видно, все пак България успя да постигне изключително важен напредък в социално-политическото си положение, присъединявайки се към Европейския съюз. Този външнополитически успех се дължи преди всичко на усилията на големите държави от ЕС, които насочват разширението според своите (както и общите) геостратегически, външно и вътрешнополитически и икономически интереси, но той оказа решително влияние върху мястото и развитието в съвременния свят на олекващите българска държава и нация. Засега тяхното стабилизиране е осигурено и ако общността на обединените европейски държави удържи своята цялост, устойчивост и динамичност, перспективите пред България най-вероятно са задоволителни.

Принос за приобщаването на България към общността на европейските народи несъмнено привнесе преустановяването и осъждането на асимилационните практики, успокояването на междуетническите отношения в страната през 90-те години, формирането на нормативната база на недискриминация и обществен климат на толерантност. Грешките при насочването на социалната и демографската политика през последните 70 години обаче продължават да създават условия за конфронтиране и отблъскване между различните етнически и конфесионални общности, от което непрестанно възникват огнища на етническо напрежение и конфликти. При така сложилата се разстановка на етническите общности в страната, на тяхното икономическо и социално състояние, може да се направи прогноза, че етническото противопоставяне ще се задълбочава на културна и икономическа основа, подривайки старанията за притъпяване на остротата на дисхармонията в обтегнатите междуетнически отношения по места в околовръст на гетоизираните квартали. Тези противоречия и спорадични сблъсъци би могло да бъде използвани от външни сили, да бъдат системно, регулярно организирани и провокирани, което още повече ще повиши деструктивния им потенциал.

Възможно е опасенията от вътрешните и външни реакции по отношение на дебалансиращата се етнодемографска структура на българското население да са предизвикали възобновяване на статистическите машинации, целящи да се прикрие действителното съотношение между основната народност (българите) и двете многочислени етнически групи – турци и роми, както и между религиозните общности на християните и мюсюлманите. Приложената методиказа провеждането през 2011 г. на поредното преброяване на населението предполага произведената несъотносимост (меко казано) на резултатите от него в областта на етническото, вероизповедното и езиково самоопределяне.[35] По същество преброянането в този сегмент (етническо самоопределяне, религиозна принадлежност и езикова идентичност) е провалено поради възможността въобще да не се отговори на тези въпроси (особено при попълване на преброителната карта през интернет), наместо да са използва графата “не се самоопределя”. Това отклоняване от традицията, прикриващо в неприемливо висока степен действителната картина на етническия микс в България и неговата динамика, вероятно е възприето, за да се подпомогне еманципирането на страната в Европейския съюз и да се отклони или поне намали външното давление по отношение на междуетническите отношения у нас. Твърде безуспешно, доколкото преброяването се приема като дезориентирано и дезориентиращо както от местни, така и от външни експерти.

Таблица №8Население по етническа група и вероизповедание според преброяванията от 1946, 1992, 2001 и 2011 г.[36]
 

Година Население	1946	1992	2001	2011
Общо	7 029 349	8 487 317	7 928 901	7 364 570
% към 1946	100	120.7	128	104.8
% към 2011	95.4	115.2	107.7	100
Етническа група
Българи	5 903 580*	7 271 185	6 655 210	5 664 624
% към 1946	100	123.2	112.7	96
% към 2011	104.2	128.4	117.5	100
Турци	675 500	800 052	746 664	588 318
% към 1946	100	118.4	110.5	87.1
% към 2011	114.8	136	126.9	100
Роми	170 011	313 396	370 908	325 343
% към 1946	100	184.3	218.2	191.4
% към 2011	52.3	96.3	1.14	100
Други	280 258*	94 203	69 204	49 304
% към 1946	100	33.6	24.7	17.6
% към 2011	568.4	191.1	140.4	100
Не се самоопределят	-	8481	62 108	53 391
% към 2011	-	15.9	116.3	100
Непоказали	-	-	-	683 590
Религия
Източноправославни	5 967 992	7 274 592	6 552 751	4 374 135
% към 1946	100	121.9	109.8	73.3
% към 2011	136.4	166.3	149.8	100
Мюсюлмани	938 418	1 110 295	966 978	577 139
% към 1946	100	118.3	103	61.5
% към 2011	162.6	192.4	167.5	100
Католици	-***	53 074	43 811	48 945
% към 2011	-	108.4	89.5	100
Протестанти	-***	21 878	42 308	64 476
% към 2011	-	33.9	65.6	100
Юдеи	43 335	2580	653	706
% към 1946	100	6	1.5	1.6
% към 2011	6138.1	365.4	92.5	100
Армено-грегориани	19 604**	9672	6500	1715
% към 1946	100	49.3	33.2	8.7
% към 2011	1143.1	564	379	100
Друго	-	6745	7784	9023
% към 2011	-	74.8	86.3	100
Нямат вероизповедание***	-	-	-	272 264
Не се самоопределят	-	8481	308 116	409 898
% към 2011	-	2.1	75.2	100
Непоказали	-	-	-	1 606 269
*За 1946 г. в изданието на НСИ от 2011 г. помаците (129 387 души) са дадени към българите, но македонците (169 544 души) са включени в графа “други”, което изкривява картината и показва българите като по-малочислени, докато всъщност тогава те са около 6070 хиляди. **В изданието на НСИ от 2011 г. погрешно са посочени 79 604 армено-грегориани. ***При преброяването от 1946 г. са били отчитаникатолиците, протестантите и свободомислещите (атеистите), но в изданието на НСИ от 2011 г. това не е отразено.

Изпълнението на демографската стратегия. Окъснели, недостатъчни, залутани и непоследователни усилия за възпиране на настъпващата демографска катастрофа. 

Възходът на световната икономика и изобилието на свободен инвестиционен капитал през новото хилядолетие насочи към България значителен обем външни предприемачески инициативи, включително на домашен капитал (предимно криминално натрупан), изнесен в предходното десетилетие навън. Стопанската активност бързо се покачва като особено голямо разширяване и нарастване на дейността се състоя в сферите на услугите (най-вече туризма) и строителството. Брутният вътрешен продукт и бюджетните приходи рязко се повишават[37] и това позволява да се заделят средства за подобряване на социалната политика.

Недостигът на средства за поддържане на пронаталистичната ориентация на семейната политика през последните години на ХХ век би трябвало да насочи държавната администрация към преформулиране на целите на насърчителните мерки в подкрепа на раждаемостта и към тяхното преформатиране. Ала пасивността или неориентираносттав това отношение води до свиване на обхвата на обществената подкрепа и подкана към семействата от средната и високата класа, при които именно раждаемостта е ограничена, въпреки по-благоприятните възможности за развитието на децата в тях. Наместо да се работи с този фертилен контингент, под чужда диктовка серазширява поощряващата раждаемостта помощ към бедстващите бедни семейства. Това може би допринася за намаляване на бедността и социалния дискомфорт (макар да е спорно дали в дългосрочен план финансовите помощи спомагат за измъкване от хватките на мизерията), но съществено деформира смисъла и назначението на насъчителните наталистични мероприятия, които трябва да допринесат за поддържане на уравновесено, жизнеспособно и динамично общество.

Със стартирането на изпълнението на демографската стратегия в условията на нараснали финансов потенциал за провеждане на крупни интервенции в сферата на социалната политика, което даде възможност при управлението на правителството на Сергей Станишев да се ръзгърне широка програма от инициативи за подкрепа на майчинството, семейството и децата,[38] държавната администрация и законодателите залитат в противоположната посока. Много от предложените и въведени мерки осигуряват значителни помощи и обезщетения за раждане и отглеждане на малки деца до на родителите с по-висок осигурителен доход, докато за семействата с ниско ниво ва осигурителна обезпеченост ситуацията не се променя забележимо.

На два пъти се увеличава срокът на изплащаните обезщетения за бременност и отглеждане на новородените деца от 135 дни на 315 от началото на 2007 г.и на 410 дни през 2009 г., което в крайна сметка позволява майките да получават 90 % от заплатата си до навършване на едногодишна възраст на детето. Продължителността на този тип осигурително обезщетение е сред най-дългите в световната практика и гарантира непосредственото отглеждане на новороденото от майка му (в случай, че е осигурена), без да се налага да се отклонява от майчинските си задължения, за да си подсигурипрепитание. Колебанието обаче е доколко то реално би насърчило раждаемостта и дали през този период от 410 дни майката не се дисквалифицира. Схемата с излащане за повече от една година на цялото трудово възнаграждение от държавата изглежда пресилена. Дискусията продължава.

Същевременнноразмерът на обезщетението за отглеждане на дете до двегодишна възраст нараства от 130 лв. през 2005 г., на 160 през 2006, 2007 – 180 и през 2008 достига 220 лв. При такава постановка на обезщетенията от значителното завишение на срока за отглеждане на дете до едногодишна възраст се възползват само майките с по-високи доходи и съответни на тях осигуровки, доколкото другите и без това ще получават 220 лв. Според Татяна Кметова, изпълнителен директор на Центъра за изследвания и политики за жените, по това време две трети от работещите жени получават минимална или близка до нея заплата,[39] като при младите жени този дял вероятно е по-голям. Разбира се, много отработещите жени след като установят, че са бременни, се опитват да завишат осигурителния си доход, за да получат по-високо обезщетение през полагаемите им се 410 дни. Но не на всички им се отдава, доколкото много от тях действително са заети на нископлатени работни места.

Увеличението на срока на обезщетението за отглеждане на новороденодете предизвиква значително нарастване на разходите на Националния осигурителен институт по обслужването на това перо. Така например, през февруари 2010 г. разходите нарастват с 28 % спрямо февруари 2009 г. като възлизат на близо 70 млн. лв за 295 983 обезщетения.[40] Според управителя на НОИ това до голяма степен (отчасти повишената раждаемост през 2009 г. в сравнение с предходната се отразява на раздуването на плащанията през 2010 г.) се дължи на завишаването на осигуровките на бременните жени. За да се противопостави на такива спекулации (които бяха предвидими) администрацията увеличи на два пъти обхвата на осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство от 6 на 12 ивпоследствие на 18 календарни месеца (предвиждаше се да нарасне дори на 24 месеца), преди настъпването на неработоспособността поради бременност. По такъв начин част от младите майки, доколкото много от тях са безработни или с непостоянен трудов стаж, нямат възможност да се възползват от социалното осигуряване за бременност и раждане.

Невъзможността да натрупат необходимия твърде значителен трудов стаж, за да получават здоволяващо ги обезщетение за бременност и раждане в размер на 90 % от заплатата им, мотивира жените да отлагат раждането на деца, което допринася за намаляване на раждаемостта през последните години като засилва т. нар. темпо-ефект на все по-късно раждане на първо, пък и на следващите деца. Възприемана като мярка, подкрепяща раждаемостта, всъщност тази промяна в осигурителния статут на родилките се оказва възпиращ фактор за раждаемостта. От нея се възползват предимно по-добре заплатените майки и техните новородени деца. Прокарана от експертни и политически кръгове с десни разбирания, тази мярка дава възможност на жените, които са отлагали раждането, за да не загубят високите си заплати, да реализират добиването с дете при значително по-добри условия за тях. Но демографският ефект от новия режим на продължително (410 дни) предоставяне на обезщетения твърде бързо се изчерпва. Същевременно се изчерпват и средствата за подкрепа на майчинството и когато майките настояват непрестанно да се актуализират помощите за отглеждане на деца до 2-годишна възраст, размерът на тези плащания е замразен, което предизвиква негативни реакции и протести.

До голяма степен в полза предимно на родителите с по-високи доходи са и другисоциални придобивки като възможността майката да се завърне на работа след навършване на половингодишна възраст на детето при което й се изплаща ? от обезщетението, 15-дневният отпуск на бащата след раждането на детето и възможността след шестия месец от раждането той да се заеме с отглеждането му. Програмата “В подкрепа на майчинството”, чрез която се осигуряват бавачки за малките деца на работещите майки, също на практика облагодетелства тази група родители.[41] Проблемното питане в тези случаи е допустимо ли е с преки помощи да се насърчава раждаемостта сред тесните имотни слоеве, при несигурна и ограничена ефективност? Разбира се, упоменатите мерки имат многоспектърна изява и въздействие, което допринася за подобряването на социалната обстановка и за грижите към майките и децата, но чрез тях се осъществява изпразване на фондовете за насърчаване на раждаемостта и те не сработват ефективно за възпиране на демографския регрес.Курсът на новата политика по демографския въпрос води в обратната на желаната насока. Ако замисълът не е друг.

Намерението на експертите от държавната администрация да се разработят политики за възпиране “застаряването” напървите раждания при жените, особено при тези от тях, които получават високо образование, довежда до въвеждането на специфично ориентирани към студентите помощи и облекчения за майките и за техните семейства. В Закона за семейни помощи за деца майките (осиновителките) студентки получават право на еднократна помощ за дете до навършване на едногодишна възраст. Освен че стойността на тази помощ се получава накуп в началото на осигурителното събитие, тя може да се различава по размера си от общата помощ за отжлеждане на дете до едногодишна възраст от неосигурена майка. За 2013 г. помощта за майки студентки е 2880 лв. (240 лв на месец), докато общата помощ остава 100 лв.

Други възможности за облекчаване на млади родители след раждане на дете са предоставени в Закона за кредитиране на студенти и докторанти, влязъл в сила от началото на 2010 г. Предвиденият в закона гратисен период от една година преди започване на плащанията по заема след завършване на образованието може да се удължи до две години в случай, че междувременно студентката излезе в майчинство. При раждане или пълно осиновяване на второ или следващо дете в семейството на завършилия студент, получил студентски кредит, държавата изплаща остатъка от кредита, ако раждането (осиновяването) се е случило в срок до пет години след изтичане на гратисния период. Последната разпоредба е насочена към налагане на двудетния модел, но инструментариумът в тази насока (виж по-долу) все още е беден и незадоволителен по въздействието си. Голямото притеснение при нормативното уреждане на студенските кредити е как при ниските нива на заплащане в България голяма част от студентите (извън сферата на програмирането където възнагражденията са съпоставими със средните нива на доходи в ЕС) ще успеят да покрият плащанията след изтичането на гратисния период и дали задълженията им няма да ги принудят да емигрират, за да си осигурят достатъчно високи доходи, за да посрещнат разходите по заема. Много от българите попадат в безизходна ситуация при опитите им да се образоват и развиват в професионално отношение у нас.

В подкрепа на широките обществени нагласи, че семейството с две деца е най-приемливия вариант на модерно семейно възпроизводство, се възприема диференциране на еднократните помощи за раждане на дете, като за второ по ред дете се предоставят 600 лв. при 250 за първо и 200 лв. за трето и всяко следващо дете. Специализираните помощи за раждането и отглеждането на близнаци също трябва да се включат в обхвата на усилията за подпомагане при раждането на второ дете в семейството, чрез които се намаляват тежестите и рисковете за семейството при многодетно раждане.

Областта, в която през последните десетилетия е постигнат безспорен успех в реализирането на “допълнителна” раждаемост, е приложението на метода “ин витро оплождане”. Той подпомогна хиляди семейни двойки със стерилен проблем да получат шанс да имат деца. При много от тях процедурата е с благоприятен изход като често се раждат близнаци и успехът се дублира. Държавното финансиране и създаването на предпоставки (данъчни облекчения) за насочване на дарителски средства към асистираната репродукция са верния път за осъществяване на модерно преодоляване на стерилитета, но е необходимо всячески да се увеличи капацитетът за провеждането на лечението и да се осигури достъп до този ефективен метод против безплодието за всички български граждани. Въпреки това процедурата по подбор на партньорските двойки, които ще бъдат подложени на лечението, остава мудна, а ограничението до три опита на двойка, за които разходите се поемат от фонда, лишава част от тях от допълнителен шанс. Изходът от стеснената употреба на лечението е в разширяването на държавната подкрепа и регулация за снижаване на стойността на тази социалнозначима дейност.

Новата жилищна криза, прераснала в социално-икономическа трагедия

След 1990 г. индустриалното строителство на жилища от държавните предприятия е преустановено и изграждането на жилищния фонд преминава в ръцете на частни предприемачи. Повечето от новоизградените жилищни сгради имат подобрени характеристики за обитаване, ала и цената на обектите в тях нараства. Същевременно е прекратено предоставянето на нисколихвени ипотечни кредити от държавните кредитни институти и финансирането на покупка на жилищен имот се затруднява. Съсредоточаването на бизнес активността у нас в най-големите градове довежда до миграционна вълна към тях и недостигът, съответно търсенето на жилища отново нараства.[42] Надига се поредната жилищна криза, при която изградения жилищен фонд в по-малките селища се използва непълноценно (част от него остава неизползвана или е заета непостоянно) поради високата смъртност, външната миграция, както и при вътрешната трайна, сезонна или седмична трудова миграция. Недостигът на жилищна площ за младите семейства в големите градове довежда до налагане на еднодетния модел и до отлагане на раждането на първо или следващо по ред дете. Много от тези отложени раждания не се реализират никога.

Съживяването на жилищния пазар след възстановяването на българската икономика и напредването на процеса по приемане на България в Европейския съюз бързо довеждат до взрив на цените на пазара на имоти. Постепенно се възбужда обществена истерия за перспективите на растежа на цените и възможността в бъдеще да се закупи модерно жилище. Напрежението и безпокойството се поддържа от банките, предоставящи ипотечни кредити, строителните предприемачи и брокерите на имоти, които все по-безразсъдно спекулират с намерение да извлекат висока печалба. Над България надвисва първата същинска вътрешна криза, причинена от спекулативно свръхпроизводство, в случая от несъразмерно на платежоспособното търсене нарастване на жилищното, търговско и административно сградостроителство. Междувременно в САЩ през 2007 г. започва ипотечна криза, която на следващата година прераства в световна финансова (впоследствие всеобщо икономическа) криза, довела световната финансова система до ръба на катастрофата.

За да подкрепи новобрачните семейства правителството на тройната коалиция бе заложило в програмата си облекчаване на лихвените плащания по ипотечни кредити на млади семейства с деца. Приемането на подобен норматив обаче само би увеличило натиска върху жилищния пазар и би повлякло още по-необмислени решения за покупка на имот. Предвидимостта на последвалите затруднения по изплащането на множеството ипотечни и потребителски заеми би следвало да предизвика разширяване на възможностите за облекчаване на младите семейства при изплащане на задължения, направени при устройването им като новобрачни и при нарастване на семейството с раждането на децата им, като това би разпределило интереса към заеми с облекчение, но такава ангажираност от страна на държавата не се състоя.[43] Забавянето на изготвянето на закон за облекчаване по изплащането на ипотечни кредити от млади семейства предотврати допълнително раздуване на балона на цените на имотния пазар. В крайна сметка това облекчение бе включено в Закона за данъците върху доходите на физическите лица и се отнася до лихвените плащания върху до 100 000 от ипотечен кредит, които се приспадат от данъчната основа на единия от съпрузите за доходите му от 2010 г. нататък. Младите семейства получиха частично подпомагане по изплащането на задълженията им след т. нар. кредитна експанзия на банките, която подведе много потребители да изтеглят достъпни кредити, лихвените плащания по които впоследствие нараснаха внезапно.

При управлението на тройната калиция бе въведена единна данъчна ставка от 10 % върху доходите на физическите лица (корпоративният данък също бе наямален до това ниво), станала известна като “плосък данък”. При прилагането на новия данъчен режим са отменени облекченията за семейства с деца, въведени една петилетка по-рано. Макар те да бяха минимални и не особено популярни, доколкото задължаваха ползващите ги да подават годишна данъчна декларацзия, те все пак даваха неголям финансов принос за издръжката на семействата с деца.

Със същите промени беше премахнат необлагаемият минимум, което рязко увеличава броя на данъчно задължените лица. Дори едно лице да има само 20 (двадесет) лева годишен доход, то бива задължено да внесе 1-2 лева данък и с останалите да преживява.[44] С новия данъчен закон приходите от облагането на доходите на физическите лица нараства от 1325 млн. лв. за 2006 на 1809 млн. лв. за 2007 г., ала голям дял от това разрастване на данъчните приходи се дължи именно на премахването на необлагаемия минимум. За да се компенсират работещите с ниски заплати, тяхното възнаграждение е увеличено с размера на облекченията от отпадналите необлагаеми приходи. Впоследствие това увеличение се връща в хазната. Останалите граждани не получават никаква компенсация. Данъчното бреме се прехвърля в значителна степен от богатите към по-бедните слоеве на населението. Данъчните промени натоварват обществото, а очакванията, че чрез тях ще се привлекат множество чужди инвеститори не се сбъдват. Нещо повече, пред инвеститорите България се представя като отчаяна държава, която се нуждае от външни финансови инжекции, доколкото сама не може да устрои и подреди собстветата си икономическа и социална мрежа.

През 2008 г.с разрастване на световната финансова криза се срутва рекордноиндексът на българската фондовата борса SOFIX.[45] До голяма степен стойността на емитираните предприятия е раздута от пенсионните дружества, които добиват право да увеличат делът на вложените средства в акции. Отрицателната им доходност през следващите години е само един от елементите на възрастващата пенсионна криза, която не след дълго ще доведе до ново увеличение на възрастта за пенсиониране. Демографската криза предизвиква изостряне на социалните противоречия и неблагополучия като предвещава неминуема социална деградация с невиждани в модерните времена измерения. 

Очакванията, че усвояването на европейските финансови инжекции за развитие и кохезионно интегриране в процеса на присъединяване към Европейския съюз ще повиши бързо брутния вътрешен продукт и жизнения стандарт, подведоха публичните управленци и сенчестия параелит за перспективите пред българската държава и социум. Ентусиазмът и прекомерните надежди за нарастване на производството и на сферата на услугите, както и на печалбите от тях, бяха опровергани поради ниските нива на вътрешно потребление, още повече че с въвеждането на т. нар. “плосък данък” значителна част от освободените от облагане доходи се насочват извън страната.[46] Въпреки навлизането на чужди инвестиции българският растеж не бе така стремителен, както при някои други държави от Източна Европа. Усвояването на европейските средства се оказва мудно и затруднено, а междувременно световната финансова криза предизвиква рецесия и свиване на потреблението на повечето от пазарите на бълтарския износ. През 2009 г. започва нов рязък обрат в равитието на българската национална общност след едно десетилетие на икономически възход и преструктуриране на производствените мощности и предприемаческите мрежи.

Гмурване към ново понижение на числеността на новородените деца

Към края на управлението на правителството на Симеон Сакскобурготски раждаемостта постепенно се увеличава в резултат най-вече на реализиране на отложените през кризисните години раждания. При управлението на тройната коалиция се разрастват и усъвършенстват държавните политики за подкрепа на майчинството, семейството и децата (като ефектът на насърчаване е особено значим при високодоходните групи),което окуражава много семейства да имат деца и временно раждаемостта стремително се покачва. Междувременно първоначалната тревожност от начеващата световна криза принуждава много българи, загубили работните си места в страните от Европейския съюз, да се завърнат в България и някои от тях предпочитат да изролзват този период за сдобиване с деца. При съчетаването на тези факторипрез 2009 г. у нас е постигнат връх в раждаемостта за периода след 1991, а числеността на новородените е рекорден за последните 15 години.

Само че стимулиращата роля на насърчителните мерки бързо се изчерпва, а кризата обхваща и България. След 2009 г. във фертилна възраст навлиза поколението, родено през първата половина на 90-те години, което е съществено по-малобройно в сравнение с предходните генерации. Съвкупният ефект от неблагоприятните тенденции е нов бърз спад на раждаемостта. Негативният тренд вероятно ще се запази, още повече че тепърва във фертилна възраст навлизат младежите, родени през последните пет години на миналия век, които са най-малобройната петгодишна кохорта в българската история.[47] Все пак у нас се запазва средно за Европейския съюз ниво на тоталния коефициент на плодовитост, което е показателно за поддържането сред младите хора на задоволително ниво на раждаемост.

Таблица №9 Живородени, умрели, естествен прираст и коефициенти на раждаемост, плодовитост, смъртност, естествен прираст през периода 2003-2012 г.[48]
 

Година Показател	2003	2004	2005	2006	2007	2008	2009	2010	2011	2012
Живородени	67 359	69 886	71 075	73 978	75 349	77 712	80 956	75 513	70 846	69 121
Коефициент	8.6	9,0	9,2	9,6	9,8	10,2	10,7	10,0	9,6	9.5
Плодовитост	1.23	1.29	1.31	1.38	1.42	1.48	1.57	1.49	1.51	1.50
Умрели	111 927	110 110	113 374	113 438	113 004	110 523	108 068	110 165	108 258	109 281
Коефициент	14.3	14,2	14,6	14,7	14,8	14,5	14,2	14,6	14,7	15.0
Естествен прираст	-44 568	-40 224	-42 299	-39 460	-37 655	-32 811	-27 112	-34 652	-37 412	-40 160
Коефициент	-5.7	-5,2	-5,4	-5,1	-5,0	-4,3	-3,5	-4,6	-5,1	-5.5

При управлението на правителството на ГЕРБ нъзможностите за подобряване на политиките за семейството в голяма степен са изчерпани поради ограниченията на държавния бюджет в условията на рецесия и твърде предпазливата политика на кабинета, лавиращ между популистките обещания и очаквания от една страна и ограничените възможности за финансова интервенция. Ала влияние върху демографската ситуация оказва и пренебрежението на управляващите към демографската тематика, което проличава в промяната на институционалната уредба. Националният съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси е преобразуван в Национален съвет за сътрудичество по етническите и интеграционните въпроси. С това не само демографската проблематика отпада от диалога между неправителствените организации и правителството, но тя е откъсната от обсега на етническите взаимоотношения, въпреки че у нас именно тяхната обвързаност предизвиква безпокойство и представлява все по-ангажиращо затруднение.

От структурата на Администрацията на Министерския съвет е премахната дирекция ”Етнически и демографски въпроси”, която изпълнява функциите на секретариат на НССЕДВ и е сформиран секретариат към НССЕИВ. В Министерството на труда и социалната политика дирекцията, ангажирана с демографската политика, е понижена до отдел. Общото снижаване на значимостта на управленската и административна ангажираност торпилира намерението законодателната и изпълнителната дейност да е съобразена с усилията за възпиране задълбочаването на демографската катастрофа. Това остава само пожелание.

В процеса на реформиране на Българската академия на науките и оптимизиране на нейната структура Центърът за изследване на населението е обединен с Института по психологияв “единен” Институт за изследване на населението и човека при БАН. Това май е най-правилното решение – демографските особености и отклонения у нас да се изследват в съчетание сличностните.

Неблагоприятното развитие на миграционния баланс след 2009 г. отново се задълбочава. Много български граждани се насочват към страните с развит пазар на труда, където намират ниши за собствената си изява при задоволяващо ги ниво на заплащане. Покачването на безработицата, спадът на икономическата активност и на жизнения стандарт осуетяват проектите за внос на чужда подходящо квалифицирана работна ръка. Възможността чрез прием на имигранти да се снижи темпът на намаляване на населението попада в задънена улица. Хиляди българи от Република Македония, Молдова, Украйна, Сърбия и пр. получават българско гражданство, но твърде малко от тях се заселват в България. И досега няма публична достоверна статистика за размера на този имиграционен прилив. Макар че при преброяването на населението бяха набирани подобни данни. В документните масиви на МВР също има немалко информация по тези въпроси. 

Между 2009 и 2012 г. числеността на живородените се срутва с почти 12 хиляди бебета, което е близо 15 % съкращаване. Коефициентът на раждаемост също е ограничен на значително по-ниско равнище. Коефициентът на смъртност се увеличава. Икономическата криза е в ход и предизвиква социални неблагополучия. Измежду малкото радващи факти са спадането на детската смъртност и на абортите. През 2012 г. у нас са починали 536 деца на възраст до една година, като коефициентът на детска смъртност е най-ниския в българската история – 7.8 ‰ и все повече се доближава до средноевропейското равнище. Постъпателното намаляване на детската смъртност през последното десетилетие свидетелства за бързото социално интегриране на бедстващите обществени прослойки, както и за повишаване на грижите на държавните институции за децата на България. Намаляването на абортите говори за повишаване на жизнения стандарт и за подобрената полова култура на населението, особено при младите.

Нерешителната и пасивна политика на ГЕРБ в урегулирането на нормативната база, свързана с възпроизводството на населението, доведе до дисбаланси, които бяха заложени отпреди, но не бяхя овладяни своевременно. Запазването на продължителния срок на обезщетение на майчинството (415 дни) с размер от 90 % от заплатата и задържането на размера на обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст предизвиква финансов и психологически шок при много от семействата след навършване на първата година на детето поради рязкото спадане на разполагаемите средства от социалното осигуряване. Изостана също така размерът на месечните помощи от 35 лв. за деца, който не бе актуализиран през целия мандат на правителството на Бойко Борисов.. Остана и подоходния праг от 350 лв. на член от семейството, въпреки че това ощетява тези, чиито доход междувременно е преминалс малко над ограничението, а и не само тях. Политиките за социално подпомагане продължават да страдат от уравнителски подход, а това не спомага за поощряването на предприемчивостта на обикновените граждани. 

Навлизането в пенсионна възраст на многобройното поколение родено след Втората световна война предизвиква нарастването на дефицита при общественото осигуряване, като паралелно приходите в условията на криза остават крайно недостатъчни за обслужване на пенсионните плащания. Финансовият министърСимеон Дянков успя да прокара постепенно увеличаване на възрастта и на необходимия стаж за пенсиониране в общия случай, както и за случаите на по-ранно пенсиониране. Направените корекции вероятно са крайноналожителни за поддържане на баланса на системата на общественото осигуряване, ала неблагоприятните ефекти са не по-малко обтягащи социалната обстановка. По-късното излизане в пенсия забавя оборота на трудовата сила и рязко увеличава младежката безработица. Слабата вработеност на младите хора допринася за по-късното встъпване в семейни отношения и раждане на деца. Естествено и емиграцията на младежите нараства. По-късното пенсиониране на възрастните хора пък ги възпрепятства да подпомагат своите деца в отглеждането на внуците.[49]

Преждевременната смъртност също ще се увеличи при нарастване на пенсионната възраст и на изискуемия трудов стаж. Много от българските граждани няма изобщо да достигнат до осигурени старини. На този фон пропиляването на пенсионните фондове преди и след 1989 г. може да се оцени като основен фактор за влошаване на условията на живот и на социалната сигурност на България за семействата на хората, които живяха и работиха в условията на етатистката свръхексплоатация и на тях се дължи индустриализирането на страната.

След изборите за Народно събрание от 12 май 2013 г. парламентарно представените партии се ангажираха с различни позиции за увеличаване на обезщетенията при отглеждане на дете до 2-годишна възраст, за нарастване на месечните помощи за деца и дори за замразяване на възрастта и стажа за пенсиониране на достигнатите нива. Независимо от нуждата за бързо подобряване на социалната обстановка посредством повишаване на социалните плащания, все пак именно сега при застоя в кризата е подходящия момент за реконструиране и преформатиране на социалните системи за осигуряване и подпомагане, така че те, освен да изпълняват привичните си функции, да бъдат вплетени в по-обмислена и целенасочена политика за демографско балансиране, оздравяване и възстановяване.

През последното десетилетие активността на обсъжданията на демографските затруднения се възбуди наново и дори темата зае предно място сред националните приоритети. Засега обаче няма ясна програма[50] и решителна воля за постигане на обрат, който би могъл да гарантира националния суверенитет, виталността на българското общество и международната значимост на българската държава. Нещо повече. Разноречието и противопоставянето по тези въпроси не работят за намиране на добрите решения и практики поради криворазбрана политическа коректност, заради тягостната политическа атмосфера в условията на не особено прикрита олигархична криминална диктатура и не на последно място в резултат на остарелите неефективни административни процедури и порядки на управление на социалните процеси. Дебатът по демографската катастрофа трябва да се освободи от политическите ограничения на полицейско-олигархичната преса над обществото и в широката обществено-експертна дискусия да се потърсят спасителните решения за предотвратяване на по-нататъшна ескалация на негативните тенденции при неизбежната демографска деградация през следващите десетилетия.

България е попаднала в крайно неблагоприятна ситуация на многостранно международно осъждане, давление и зависимост поради провежданата в недалечното минало неблагоразумна насилствена асимилационна политика. Същевременно основната народност бързо намалява и застарява, докато някои от малцинствените общности (предимно ромите, но също и турците, доколкото значителна част от ромите и българите мюсюлмани се турчеят) увеличават своето относително присъствие и заемат изпразнените от българите пространства, при което е много вероятно да поставят в недалечно бъдеще под съмнение унитарния характер на държавата ни.[51] Възможността Република България да се превърне в балкански Ливан (Република Македония вече пое по този път) и властта в нея да се разпределя на пропорции според договорен баланс между етнорелигиозните общности става все по осезателна. Необходимо е внимателно, безконфликтно и толерантно да уредим правов и реален режим на равни права и равни възможности за всички български граждани, като тези от тях, които се намират в неравностойно положение бъдат подпомогнати в професионалната и житейската им реализация. Либерализмът на българска почва не бива да предизвиква по-нататъшно рязко разслояване, доколкото силната социална и политическа поляризация ив обществото може да има трагичен изход.

Поясняващо отклонение. Защо се случва всички това?

Какъв странен набор от фактори се съчета при българския случай, та вече прогнозираме възможно редуциране на българската народност до екзотично малцинство на Балканите, което след едно столетие все още може компактно да се среща само в някои от котловините и високите полета, заобиколено от по-млади и експанзивни общности, някои от тях имигрантски, дошли от далечни земи? Да се проникне до фактическата обусловеност на сложните обществени явления и процеси е невъзможно (ако въобще се приема парадигмата за наличието на такава обусловеност), но присъща част от познавателната игра е да се конструират представи за причинните връзки и следствия, за обвързаността на социалните и материалните съвкупности, за съвместеността на развитието им във времето и пространството. Ще се опитам в заключение на поредицата от статии с популярен анализ на българските политики за регулиране на демографските процеси от средата на ХХ век насам,[52] която публикувах през последните две години на страниците на двумесечното списание Геополитика & Геостратегия, да откроя някои от последователно застъпените източници на българския национален упадък през последните столетия,довел в крайна сметка до числено и териториално свиване на българската народност, без да имам претенции за изчерпателност.

Външнополитически, геостратегически и геостопански съображения

Късното българско присъединяване и еманципиране към общоевропейския възход от Новото време и забавеното модернизиране обричат възстановената българска държава на зависимост и слаба инициативност при реализиране на националните й интереси. Междинното положение на българските земи между силите (и техните сфери на влияние) от Източна, Централна и Западна Европа я поставят в неблагоприятното положение да бъде ограничавана от основните политически играчи на континента, за да не придобие някой от тях предимства от обединяването на историческите и етническите български територии. За това лимитиране на българското възстановяване и разширение допринасят и съседните държави, тъй като биха останали в периферията на Балканите, ако България се разпростре в пределите на националното си землище. Те са подпомагани от ралични етнически, културни и религиозни общности, населяващи българските земи, които също предпочитат българите да имат слаба и разколебана държавност. Прииждането на бежанци и преселници от загубените територии допълнително натоварва аграрното българско общество и още през 30-те години на миналото столетие българите постепенно започват да ограничават демографското си възпроизводство.

След 1944 г. България попада в съветската зона и в значителна степен изгубва суверенитета си и възможностите да отстоява на най-изгодните за нея варианти на развитие. При разпадането на Източния блок тя преминава към евроатлантическите формации, но продължава да бъде оспорвана от изток и да бъде ограничана от всички посоки. Нейното демографско и етнодемографско разстройване са удобни за всички външни фактори. На ръба на ислямската зона, разпадащата се българска народностна общностможе, подобно на ХІV век, първа да пострада от ислямското възвръщане към недрата на Стария континент. Разбира се, средищното й положение би могло също да спомогне за икономическата активност и демографска виталност, но това е осъществимо само при правово, дисциплинирано, гъвкаво държавно управление.

България се намира в един от регионите (влизаме в т. нар. Близък и Среден Изток от гледна точка на Запада, простиращи се от Адриатика до Персийския залив), които вероятно щеса по-слабо поразени от глобално затопляне, застудяване или дори комбинация на затопляне и застудяване с възможно изреждане на засушаване и наводнения. Нашата страна дори при засушаване е запасена с добра питейна вода. Селскостопанското производство в условията на съвременни интензивни методи на подпомагане на аграрния прираст (капково напояване, биотехнологии, щадящи схеми на наторяване и защита на растенията и пр.) би могло да изхранва няколкократно по-многобройно население от сегашното. Напълно възможно е нашите земи вече да са набелязани като убежище, резервна резиденция за част от световния елит или за избрани общности от високоразвитите държави. Защо тогава да бъдем подпомагани да излезем от блатото в което сами се навряхме? Намаляването на жителите само би улеснило бъдещото усвояване на полуизпразнените територии, останали с примитивен елит и нискокултурно население.

Вътрешнополитически съображения

Точно преди едно столетие в началото на юли 1913 г. започва крушението на българските национални стремления, съпроводено от перманентна вътрешнополитическа криза, изразяваща се в надигане на гражданското противопоставяне и невъзможност да се установи траен режим на разбирателство и стабилност поради последвалите външнополитически провали. След 1944 г. преобладаващата част от българския социум беше пресирана от милитаристичното напрягане и полицейския порядък, но заедно с тях навлиза криминализирането на новия елит и особено на котериите около утвърдилия се в средата на 60-те години диктатор. Формират се прикрити парапартии на частни и групови интереси, подготвящи се за бъдеща подялба на концентрираните от държавата промишлени мощности, капитали и други стопански и имотни активи. Службите за сигурност, опазване на закона и реда също са въвлечени в котерийните борби, особено след предотвратяването през 1965 г. на военния заговор за възстановяне на вътрешнопартийните демократични порядки в БКП. Според наблюдение от извора[53], през 1969 г. Тодор Живков създава паралелна структура за вътрешна сигурност, подчинена само на него, предназначена да опазва личната му власт, а вероятно да урежда и някои частни въпроси. Формирането на личен режим при Фердинанд І, Борис ІІІ, Вълко Червенков и Тодор Живков е един от главните източници на кардиналните политически грешки, произтичащи от волунтаризма и авантюризма им, довел България до поредица от национални катастрофи и до демографското й изтощаване в резултат на грубите самоволни действия.

След 1989 г. българския параелит, произхождащ от криптопартиите на етатистката епоха, сякаш се стреми да докаже, че властта не му понася, та набързо се компрометира с управленски провали и грабежи, довели до икономически хаос, деиндустриализация, масова безработица и трудова емиграция, социална несигурност и съкратено възпроизводство на населението. Разграбена е дори системата за национална сигурност (макар структурите й да остават дълго в зависимост от московския им център), сякаш за потвърждение на отказа от суверенитет, заявен в края на 40-те и началото на 60-те години. И естествено службите за сигурност пропускат най-важният въпрос за оцеляването на държавата и националната общност – просъществуването на българския народ. Когато все пак се надига протестът на общественото възмущение, отговорът им е повече от комичен. Възложено е на политически лаици да създават информационен шум около проблематиката.

Социоикономически съображения

Изоставането на България между двете световни войни при индустриализирането й предполага възприемането на етатисткия модел и включването в усилията на множество неразвити държави ударно да приложат стратегии за догонващо развитие, за да компенсират нарастващата разлика в просперитета им и ангажираността на световния пазар. Тя е увлечена в сталинския икономически модел на колективизация иизвличане на капитал от аграрното производство, за да бъде насочен към създаване на индустриални мощности.

През втората половина на 60-те години започва значителен стопански възход[54], но множеството грешни решения от средата на 70-те и нататък притъпяват ползите от новото българско икономическо чудо. Основните фактори за пропуснатите възможности по всичко изглежда отново са волунтаризмът и некомпетентното управление на част от висшия ешалон, провеждането на съветските пред националните интереси от съответната агентура и конкурентните алегални атаки на страни със сходна стопанска изява. Ограниченото нарастване на благосъстоянието на бързо урбанизиралия се български социум и препятствията пред личната професионална (предприемаческа) деятелност се отрази пагубно върху нагласите за семейно възпроизводство.

Разпадането на Източния блок и на Съвета за икономическа взаимопомощ постави българската икономика сред блатото на свободния пазар, без да притежава необходимите качества, структура и връзки, за да се преориентира и интегрира бързо и безболезнено в световната търговия. Вътрешните боричкания за придобивания от наследството, залежаващо в държавния стопански двор още повече разстрои икономиката и намали производителността на труда. Възприемането на постсъветския модел на полукриминално пролигархично раздържавяване доведе повечето от бившите съветски републики и България до еднакъв резултат – демографска катастрофа.

Запазването на условията за свръхексплоатация(липса на всеобхватна конкурентна среда, ниска производителност поради некомпетентност на мениджърските екипи,[55] неспазване на трудовото законодателство и пр.) доведе до бързо и рязко разслояване на населението според участието и неучастието в криминалната революция и приватизация. Голяма част от обществото е оставена извън или в периферията на предприемаческата активност след като четири десетилетия насилствено беше ограничавана частната инициатива и при възстановяването на дребните и средните стопански формации не може да се осъществи приемственост с традиционните занаяти и занятия от предетатистката епоха. Повсеместната концентрация на производството на потребителски стоки при социализма сега само спомага монополизирането на този сектор, който традиционно е източник на стопанска свобода и многообразие. Комбинатите изядоха хората!

Институционални, юридически, социокултурни и народопсихологически съображения

Еднопартийната система наложена с конституцията от 1947 г. подпомага мобилизирането на обществото за извършване на индустриализацията (със съмнителни резултати), но въвежда централизирана йерархична система, сходна на теократичните и сатрапските режими. Политическите умения и изяви на българските граждани са сведени до вписване в средата на всеобща казионност (освен слабоорганизираните опозиционни дейности). С това се нагнетява всеобща и многостранна социална пасивност, която се отразява дори на репродуктивното поведение.

Обществените организации след 1944 г. функционират под сянката на държавния и партиен контрол и не успяват да изпълняват разнообразна и широкообхватна дейност в подкрепа на местните и специализираните общности, включително в сферата на семейството, майчинството и отношенията между половете. Взривообразното възстановяване на неправителствения сектор през 90-те години не подобри особено ситуацията. В много от неправителствените организации бяха внедрени експерти, свързани с бившите секретни служби, а някои от тези структури бяха пряко създадени, за да обслужват зараждащата се олигархична субкласа.

Особено неблагоприятно се отразява на обществения живот неглижирането на традиционната роля на общината като основен организатор и регулатор на социалните отношения и изместването й от местните организации на БКП, ОФ и др. Българите вече не се чувстват представени дори на махленско равнище, макар че глухият им ропот се надига именно оттам и поради това полицейския надзор се стреми да проникне сред приятелските, съседските и родствените среди. Способността на местните съобщности да подтикват, насърчават и подкрепят раждането на децав семейството е притеснена и ограничена.

Поради битовия и поведенчески егалитаризъм на българите, при огражданяването и възприемането на еснафски модели на живот, семействата възприемат многодетството за остатък от миналата епоха и в стремежа си да изглеждат модерни и напредничави, се придържат към раждане на едно или две деца.

Изтикано от официалните отношения е обичайното семейно право. Семейните взаимоотношения са объркани, разстроени, травматизирани поради промяната на ролята на жената и нейната еманципация при навлизането на модерни модели на семейно структуриране и функциониране. Раждането и отглеждането на много деца вече не са единственото призвание на омъжените жени. Навлизането на контрацепцията ги освобождава от многократно непредотвратимо преминаване през цикъла на бременността, раждането и отглеждането на новороденото до социализираща възраст. Жените отделят все повече време за професионална реализация и личен живот извън семейството.

Ранното встъпване в полови отношения в резултат на сексуалната революция, последвала масовата контрацепция, е съпроводено от повишаване на абортите и на причиненото от тях безплодие. Жените способни и желаещи да родят стават все по-малко. Раждат все по-късно и все по-малко деца.

Промяната в режима на семейната имуществена собственост предразполага към повишаване на разводимостта и широко навлизане на съжителството без брак. Самотното родителство става все по-разпространено, а то обикновено предполага едно дете на жена. Дори двудетния семеен модел е разколебан и все повече двойки се ограничават до раждането на едно дете или въобще се отказват да имат деца.[56]

Неизбежно заключение. Социалната и националната деградация са съпътстващи и взаимно генериращи се. 

В интервю от 2010 г. Иван Балев, по това време директор на дирекция "Демографска и социална статистика" в Националния статистически институт, констатира: “....поне на мен не ми е известно някоя нация в света да е изчезнала по чисто демографски причини”.[57] Спекулативната половинчатост на това съждение е очевидна за историк (какъвто е авторът на настоящата публикация), доколкото демографската, политическата и икономическата криза на обществото се съпровождат и допълват по пътя на упадъка и твърде много държавни и народностни общности са изчезнали от полето на историята именно поради изтощаването им при демографски колапс. Неразбирането или прикриването (!?) на тази все по-разрастваща се опасност е един от парадоксите на българския преход, чиято тайна крайна цел изглежда е омаломощаването, съкращаването и дори закриването на българската държава и разпръскването на нейния народ, след като бъдат ограбени..... и унизени.

През настоящото столетие светът навлиза в епоха на промяна на центровете на глобална доминация,[58] засилване на климатичните катаклизми, социална несигурност. Демографските пулсации ще са измежду най-съществените елементи на мъчителните тласъци към ново устройство на планетарния ред.

България принадлежи към зоната с най-значим демографски спад и ретроградни тенденции. От това конкуренцията за привличане на население между страните в района нараства и малките, бедни, неграмотни държави ще бъдат още по-уязвими от отлива на населението им към центровете на заетост, богатство, култура. Интересът към младите, образованите, жените във фертилна възраст ще изсмуква тези групи към западноевропейските метрополиси и други развити райони на производство и услуги.

Това вече се случва от четвърт столетие, а българската държава не успява да защити своите интереси с разумни, далновидни, адекватни подходи. Не само политическото й устройство и порядки са отчайващо непригодни за хармонично съвместно съществуване на всичките й граждани и общности в мир, разбирателство и сътрудничество, но също правната уредба, структурата на собствеността и предприемаческия сектор, гражданските свободи и пр. За съжаление, секторът на социалната обезпеченост, защита и солидарност също е измежду тях. В значителна степен непригодна да подпомага националното развитие е и системата за насърчаване на раждаемостта. 

Недостиг на средства, идеи и воля угнетява и препятства общественото назначение чрез съобразни, обмислени в перспектива, устойчиви форми на държавна намеса и социално инженерство да се насочват демографските процесив руслото на балансирането на демографските пропорции и забавяне на преминаването към висока застарялост на населението, за да има време обществото да се подготви за тази непредотвратима засега реалност в недалечно бъдеще, чиито отражения и последици са в значителна степен непредвидими.[59]

Наслагването в десетилетията след 1989 г. на политическа, стопанска, социална, интституционална и нравствена криза, съчетани с демографски срив доведе българската държава до почти безизходното състояние на западане на жизнеността и значимостта й. Приемането в Европейския съюз й дава възможност да се свие в ъгъла[60] и да изчака в относителен мир, осигуреност и спокойствие развитието на събитията около общоевропейската стопанска и демографска криза. Ако те обаче доведат до дезинтегриране на Обединена Европа, България ще е изправена пред фатални рискове. Бързото намаляване на населението й може само да фокусира заплахите и да ги активира. Демографските неблагополучия генерират множество затруднения, съсредоточаващи се в преход към постепенно национално угасване. 

Всяка общност намира необходимия режим, чрез който да осигури въпроизводство на потомството й. В противен случай изчезва.