През първата половина на изминалия век България изживя най-големия си демографски възход, а в края на столетието достигна и дъното на демографския срив. Катастрофалното намаляване на младежкото население на страната в периода на преход от етатистко към либерално общество създава предпоставки за скорошен упадък и колапс на българската държавност. Трудно е да се предвиди какви ще бъдат измеренията на българското битие в по-далечна перспектива и все пак прогнозите, направени въз основа на настоящата тенденция на демографските процеси, указват неминуемо западане и дори залез на народността ни.

Стопанското оживление, настъпило след провеждането на протекционистка и стимулираща свободното предприемачество политика от правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов, не след дълго е съпроводено от стабилизиране на нарастването на населението, с което се преодолява колебанието на естествения му прираст от началото на 90-те години на ХІХ век. Поразителният икономически бум през следващото десетилетие, който дава повод сред европейските политически и делови кръгове да се заговори за “българското чудо”, създава основата за преуспяването на младата, сплотена и оптимистично настроена национална общност, характеризираща се с все по-високи нива на раждаемост, чиито връх в числено изражение е достигнат през 1912 г. Тогава в България, при площ 96 346 кв. км и средногодишно население 4 432 х. души (46 д. на кв. км), се раждат живи 184 705 деца (41.7 на хиляда). Войните от 1912 – 1913 г. и 1915 – 1918 г. прекъсват устойчивото разрастване на това поколение, макар че през 1914 г. се състоя първият същински следвоенен демографски компенсаторен скок и живородените бебета са вече 190 941 при средногодишно население от 4 234 х. души** (рекордни 45.1 ‰).

След Първата световна война продължително време се задържа компенсаторно висока раждаемост като през 1924 г. на бял свят се явяват 207 117 деца, най-високата численост за цялата история на България. Ако към тях се добавят и родените в Южна Добруджа, намираща се по това време в пределите на Румъния, то на днешната територия на страната тогава са се родили над 220 х. младенци. Седем десетилетия по-късно, през 1997 г., живородените са само 64 125, т.е. са се свили 3.5 пъти. В относително изражение те са 7.7 ‰, а намаляването спрямо равнището на 1914 г. е шесткратно.

Поколението, което се формира през първите три десетилетия на ХХ век, осигурява трудовия ресурс за стопанското замогване на България, за нейната индустриализация и за дългосрочното прилагане на екстензивния икономически модел на социализма. Неговото възпроизводство поддържа приемливо ниво на следващите популации, въпреки нагласите за намаляване на броя на децата в семейството. Навлизането му в пенсионна възраст обаче оказва огромен натиск върху социалната структура на обществото и е една от основните причини за краха на живковисткия режим, опиращ се именно на това поколение.

Испанският философ и социолог Хосе Ортега и Гасет изтъква борбата между поколенческите общности като една от основните закономерности на историческото развитие. Има епохи когато това му схващане сякаш наистина намира своето оправдание в обществените процеси и разстановката на движещите ги социални сили. През 80-те години на миналия век нараства напрежението между застарялото поколение от първата му третина и зрелия вече контингент на родените в средата на столетието. Във възрастовата структура на хората в трудоспособна възраст по това време особено широка е популацията на родените в петилетката след Вторатасветовна война (средно 177 х. за периода 1946 – 1950 г.), когато настъпва поредният компенсаторен прилив на висока раждаемост. Осъществявайки постетатистския преход прекалено нескопосано и егоцентрично, тази сравнително многобройна генерация поддържа все още илюзията, че към настоящия момент демографската ситуация в страната е донейде благовидна и контролируема. Ала, запращайки след 1989 г. предходното поколение в унизителното битие на пенсионерската мизерия, те не успяха да осигурят приемливи условия за възпроизводство на собствените си наследници и печалните резултати не закъсняха. Значителен дял от българската младеж емигрира извън страната, а твърде малко от останалите уредиха сносно житейското си положение. Така икономическата и социална криза с шеметен темп смъкна броя на новородените от 105 х. през 1990 до 64 х. през 1997, като за последните десет години, от 1994 до 2003, са се раждали средно по 70 х. деца. Когато един ден поколението на прехода навлезе в зряла възраст, то вероятно няма да притежава демографски потенциал, за да удържи социалната стабилност, националната сигурност и суверенитет на България, особено ако колапсът продължи. А това изглежда неминуемо.

Възможно е повишаването на жизненото равнище след приемането на страната в Европейския съюз да доведе до нов компенсаторен възход на раждаемостта във връзка с реализация на отложените досега бракосъчетавания и зачевания при един широк слой от българските граждани в средна възраст, ала този скок със сигурност ще бъде твърде ограничен, доколкото към средата на следващото десетилетие в репродуктивна възраст ще навлезе именно минимализираното поколение на прехода. Неговата фертилност вероятно ще бъде твърде ниска – на жените в детеродна възраст ще се родят средно може би по-малко от 1.5 деца, което е крайно недостатъчно, за да се осигури простото възпроизводство на посткомунистическата генерация. От там нататък неизвестността е само в това, колко бързо ще се развият деструктивните процеси и какви алтернативни подходи за преодоляване на демографския недоимък ще бъдат възприети.

Всъщност, след като екипът на социологическата агенция “АССА М” шумно оповести резултатите от проучването си за съвременното състояние на репродуктивното поведение у нас при различните социални и възрастови групи и етнически общности, най-после дискусията по тези проблеми излезе от сянка и шокира българите с разкритието за неблагоприятните тенденции. В отговор на настояванията за адекватна държавна политика в тази област финансовият министър внесе предложение за въвеждане на семейно подоходно облагане, но то куриозно подпомага в по-голяма степен групите с високи доходи, докато именно младежите принадлежат към нискодоходните слоеве. Към президента на републиката пък се създаде комисия ли, съвет ли, по демографските въпроси. Да не припомням вица за комисиите и тяхната обратна ефективност, но какви ли са правомощията на президента, освен да предупреждава и настоява. Със собствена демографска програма излязоха и от ВМРО (сякаш за да поемат своя дял от вината за настоящото плачевно състояние), но тя смехотворно напомня за мерките от времето на късния Живков, а тогава поне имаше наличен финансов ресурс за осъществяване на подобни не особено ефективни проекти. С тесногръди разбирания за всеобхватната криза, обхванала българския социум, едва ли ще се набележат верните насоки за преодоляването й.

Основната драма на съвременното българско общество, която предизвиква демографската рецесия, е въпиющата липса на реална икономическа свобода, на сигурност и предвидимост на стопанската среда и на равноправност, законова равнопоставеност на субектите в икономическата дейност. Липса, породена от стагниращото въздействие на остатъчни тоталитарни структури и практики, както и на повсеместното криминализиране и корумпиране на обществото. От това произлиза и поддържането на незадоволително жизнено равнище и качество на живот.

Финансовият катаклизъм от 1997 г. съществено снижи нормалния ръст и наруши ритъма на инвестиране и потребление у нас. Социалният шок от личната и обществена безпомощност и унизителното изпадане от средната класа на мнозинството от българите промени в негативен план тяхното репродуктивно поведение. Какви ли стимули са необходими за възвръщане на оптимизма и жизнеността на сънародниците ни и за завръщане на вече емигриралите измежду тях? Само цялостното нормализиране на обществените отношения може да поднови доверието на българите към обкръжението, което обитават, да възстанови спокойствието им и да ги накара да помислят за повече свои наследници.

Умишлено досега не споменавах равнището на естествения прираст през преходния период, доколкото то е функция и от компонентата смъртност, а тя до голяма степен е отражение на предходни нива на раждаемост. Не е излишно да се спомене обаче, че най висока смъртност в България се отбеляза именно през критичната 1997 г. – 121 861 умрели (14.7 ‰), а отрицателният естествен прираст възлезе на 7 на хиляда (-57 736 души). Въпреки че високите нива на смъртността през 90-те години се дължаха до голяма степен на големия контингент от застаряло население, значителна част от старите хора си отидоха преждевременно, особено през фаталната 1997 г., което до голяма степен може да се оприличи на геноцид спрямо членовете на тази възрастова група. Има такава приказка, за страната, в която избили застарелите й жители по време на глад, ала това не спасило останалите от гибелно недохранване, докато един оцелял старец не посъветвал да се разровят мравуняците, за да се осигури прехрана за гладуващите. Нашите мравуняци, дори да ги разкрием, ще бъдат разграбени на часа, та как да се надяваме да оцелеем като народ?

През последните 15 години се опитвах няколкократно да запозная читателите на някои ангажирани с националната проблематика издания с негативния развой на демографските процеси (вж. http://demos.hit.bg), ала да си призная, не очаквах да се утвърди толкова устойчива тенденция на бърза и широкообхватна деструкция, която изключително трудно би се поддала на възстановителен обрат, водещ към демографска стабилизация. Според най-актуалните вътрешни и международни прогнози се очаква към 2050 г. населението на България да спадне до към 4.5 – 5 млн., а гъстотата му да е около 40 - 45 души на кв. км и по тези показатели фактически ще се върнем на равнището от началото на ХХ век. Изглежда ненапразно проф. Николай Генчев определи изминалото столетие като изгубения век за България, но той също провидя, че най-вероятно през настоящото столетие съвсем ще зачезнем.

В отговор на нарастващата истерия при обсъждането в медиите на демографския срив, председателят на Националния статистически институт Александър Хаджийски заяви, че ситуацията към сегашния момент не може да се оприличи на катастрофа. Доскоро бих се противопоставил на такова изявление, но от неотдавна вече и аз съм съгласен с него. Катастрофата се състоя през 90-те години на отминалия век. Сега вече се намираме в етапа на демографската агония.