Икономическата и политическата криза у нас, придобила от началото на 90-те години на миналия век характера на хронично социално бедствие, разпръсна мнозина измежду гражданите на България из далечни и чужди простори. Порочният подход, възприет за нейното преодоляване и за извършване на преход към либерално общество, както и забавеното провеждане на реформата, насочено към облагодетелстване на ограничена прослойка, незаинтересувана от отварянето на българското стопанско пространство към парадигмата и механизмите на свободно функциониращите икономики, лиши преобладаващата част от българите от възможност за достойна жизнена реализация и дори ги изправи пред заплаха за тяхното и на близките им оцеляване. Същевременно държавата отстъпи от доминиращото си присъствие в стопанския живот без навременно и ефективно да устрои системата за преразпределяне на обществения продукт, с което силно се ограничиха възможностите й да провежда широкообхватна социално и нацонално отговорна политика. Множество сегменти на обществената структура бяха разстроени или изобщо отпаднаха и населението на страната попадна в плен на хаоса, противопоставянето и беззаконието. Последна възможност за стотици хиляди българи да излязат от сферата на безперспективността остана несигурният шанс, да напуснат отечеството си и да опитат да устроят наново живота си в странство.

Новата емигрантска вълна от 1989 г. насетне е значително по-многочислена (вече минава 1 млн. души) и устойчива от предишните и се отрази твърде съществено върху възрастовата структура на населението и на работната сила на България. В нея, ако изключим изселването на турците, бяха ангажирани предимно мигранти в младежка възраст и то от немногобройните контингенти на родените през 60-те и 70-те години на ХХ век. Другият основен демографски дефект, която тя причини, е катастрофалния спад на раждаемостта у нас. Трудно е да се прецени, доколко раждаемостта е спаднала и сред емигрантите, но със сигурност може да се твърди, че те за дълъг период след установяването им в чужбина са се въздържали при планирането на нови членове на семействата им. Така че дори тези семейства да се завърнат един ден в България, едва ли ще се отличават от тукашните с по-голямото си потомство. Да не говорим за демографските щети от дългосрочно разделените семейства или пък от смесените бракове, осъществени извън страната, от които не би могло да се очаква да дадат съществен принос в демографския прираст. Най-неприятното обаче е, формирането след 1997 г. на нагласа сред твърде голям дял от емигрантите, да не се завръщат в родината си, докато по привързаните към нея пък още дълго ще изчакват в чужбина нормализирането на обстановката.Българската диаспора по света се разшири прекомерно много, но засега няма условия трайно да се наложи обратната тенденция към надделяване на потока от завръщащи се (въпреки хвалбите на правителството по тази тема), а младежта на България продължава да изтича и вече губим поколението от 80-те години.

Естествено беше, след пет десетилетия затруднено общуване със света оттатък пределите на "нашия" военно-политически блок, българите (особено запленените от чара на авантюрата) да се прошетат на гурбет извън ограниченото им национално пространство. Мнозинството от тях все пак бяха принудително прогонени навън от нетърпимите обществени порядки у нас, разминаващи се с нравствените им разбирания и изискванията за поносим жизнен стандарт и реализация. Следователно най-верният подход за предизвикване на възвратна миграция е възстановяването на законността, оздравяването на деловата и социална атмосфера. Информацията за евентуалните оздравителни процеси и за откриващите се нови перспективи навременно трябва да стигне до българите в далечно странство, а за това преди всичко са отговорни Министерството на външните работи, българските представителства зад граница, Агенцията за българите в чужбина и държавните електронни медии. До настъпването на лелеяната епоха на "санацията" пак на тях е вменено да поддържат живо родолюбивото чувство сред българската диаспора.

От тези ведомства и организации трябва да се очаква да проведат и една друга националноотговорна кампания, свързана с демографското ни възстановяване. Бързото намаляване на населението на България може донякъде да бъде уравновесено с привличане на сънародници от българските общности в околните страни. Крайно време е да се изготви програма за приемане и настаняване на имигранти с български произход и тя да се приведе в действие. При управлението на Иван Костов се работеше по възприемането на подобна стратегия, която така и не стигна до етапа на реализацията си. Окъсняваме!

Нищетата на българската демографска политика през втората половина на ХХ век се състои не само в екстремното и прекомерно провеждане на порочните практики, произлизащи от уравниловъчната колективистична идеология, довели до обезлюдяване (обезбългаряване) на селските райони в страната и последваща депопулация. Упоритият отказ на комунистическата власт да съдейства за общуването между българите в народната република и съседните страни, да отстоява зачитането на националното съзнание и личните права на сънародниците ни, останали извън пределите на отечеството, доведе до ерозирането на техните общности и до асимилиране или денационализиране на преобладаващия масив сред тях. Страхът на режима да обгрижва и да се застъпва за българите в съседните балкански държави и в СССР е много по укорителен от неговите егалитаристки отклонения от нормалността и най-ясно показва характера му на сателитна управа, отказала се под давлението на чуждата хегемония да отстоява определени национални интереси. Като резултат от подриването на устоите на народностното единство, в настоящия кризисен момент българската държава не би могла да се възползва в пълна степен от своя национален демографски резерв, обграждащ отвсякъде границите й.

Освен голямата емигрантска вълна от етнически българи, разнесла се по света, през последните десетина години се наблюдава и значителен имигрантски поток към България, изходящ от българските общности в бившия СССР - предимно от Молдова, Украйна и Казахстан. Този процес беше подпомогнат с възприемането на практиката младежи с български произход и с иностранно гражданство да продължават учението си у нас с държавна помощ или облекчения. Междувременно се създадоха добри връзки с активистките ядра на българските колонии в републиките от ОНД и сред тях все повече нараства интересът към възможностите за преселване в България. Масово заселване от тамошни българи на територията на прародината им би намалило демографските щети от нашенския емигрантски екзодус (изгнание).

Получили независимост, повечето от републиките на разпадналия се Съветски съюз твърде бързо се еманципираха и започнаха да провеждат политика на национална консолидация, включваща намерения за постепенна асимилация на малцинствата. В Казахстан, където според преброяването от 1989 г. живееха 10.4 х. българи, в някои райони те бяха подложени на тормоз от местни националисти, за да бъдат принудени да напуснат страната. Една голяма група от тях успя да се добере до Крим и уседна в района на местообиталищата на техните деди. Други, макар единични случаи, достигнаха България. При посещението си в Казахстан наша правителствена делегация се консултира по въпроса за състоянието на българското малцинство, но засега очакваната масова преселническа акция не бе предприета. А именно българите от средноазиатските републики е необходимо да бъдат изтеглени с предимство и с държавна протекция поради настъплението на ислямизма в региона.

В Украйна, въпреки съществуващия закон за защита на националните малцинства, българите са подложени на административен натиск при подмяна на личните документи, в които имената им се заменят с украински аналози. В резултат на асимилационното въздействие при последното преброяване в началото на милениума българите спаднаха от 233.8 х. през 1989 г. на 204.6 х. Незначителен спад има и в Русия от 32.8 х. на 32 х., но тези цифри са показателни, че там все още се спазват принципите на националната политика от съветско време. В Молдова българите (88.4 х. през 1989 г.) също се толерират, но стопанската депресия ги насочи към тяхната прародина и именно от тук засега са постъпили най-много заявки за придобиване на българско гражданство. В Бесарабия има и голяма гагаузка колония от турскоговорящи българи (около 200 х.), някои от които продължават да поддържат българското си самосъзнание и дори неколцина се заселиха у нас. Действителният брой на българите и гагаузите в бившите съветски републики е над 700 х. и това ги прави изключително ценен резерв за изпосталялата популация на българите на Балканите, но у много от тях трябва тепърва да възвърнем родовото им чувство и доверието към властите в София.

Гражданите на Румъния, които имат представа за българския си произход, са може би над 300 х., но от тях само 8-9 х. се определят открито като българи и те са предимно измежду католиците в Банат. От там, както и от Гърция (където има около 250 х. македонски българи и 50 х. българи мюсюлмани) и от Турция (над 100 х. българи мюсюлмани), едва ли следва да очакваме да пристигнат солидни попълнения от сънародници, доколкото тези общности са устроили задоволително житейското си битие, а достъпът им до проспериращата част на Европа не е по-затруднен от нашия, докато асимилицията им е в съвсем напреднал стадий.

В Република Сърбия и Черна гора българите по произход, спадащи към различни етнографски и географски групи, са над 100 х., но според последното преброяване от 2002 г. като такива са се изяснили само 20.5 х. Трагично е, че в Западните покрайнини, които до неотдавна се населяваха от 60 х. българи, сега съжителстват 15 х. българи, 5 х. сърби (несъмнено с български произход) и към хиляда югославяни с български деди. Мнозина измежду сънародниците ни от покрайнините взеха български паспорти, но в Сърбия явно предпочитат да не демонстрират националното си самочувствие като предстоящи граждани на Европа.

Македонските българи в Република Македония, които бяха денационализирани след 1944 г., към настоящия момент са над 1.3 млн. (вкл. българите мюсюлмани) и са най-крупната българска общност извън България. Въпреки македонизирането им, твърде значим дял от тях се смятат за българи. Напоследък хиляди заявиха в Агенцията за българите в чужбина своя български произход и пожелаха да станат граждани на България. Някой се заселиха постоянно у нас, а при евентуално изостряне на отношенията с албанското малцинство може да се очакват нови мигранти от северозапоадните райони на страната. Дълг на българските правителства е, да подпомогнат нашите сънародници оттатък Руен свободно и с достойнство да изяват българското си самосъзнание. Може би македонските българи са последния ни шанс да укрепим народността си и да оцелеем като влиятелен фактор на Балканите през ХХІ век. Към тях трябва да се добавят и стотината хиляди българи в Албания (повечето мюсюлмани), за чието национално осъзнаване тепърва трябва да се работи в сътрудничество с албанските власти.

Историческите обстоятелства през последното хилядолетие не бяха благоприятни за народа ни и въпреки всичко той оцеля. Сега сме изправени пред нова съкрушителна криза, която ни застрашава с поредното свиване на присъствието и изявата ни в съвременния свят. И все пак остава надеждата, че един ден в Обединена Европа жителите на Балканите, говорещи на български език, ще могат да общуват помежду си без административни препятствия, без политически затруднения и ще съумеят да изградят свое единно културно пространство, в което ще се запазят достоянията и достолепието на българския дух.