Свидетели сме на поредната драма, която изживява съветската държава. Усилията на прибалтийските републики за възстановяване на независимостта им се сблъсква със строгите реалности на имперското битие на многонационалната страна. По пътя им, водещ към самостоятелност, са заредени много капани и вълчи ями, в които може да попадне колата на свободата.

Разминаването между желания и действителност, необвързването на настъпателната политика с компромиса при управлението на обществените отношения нерядко води до трагични резултати, жертва на които, обикновено стават манипулираните маси. Незрелостта на политическия живот, потискан с десетилетия, извежда напред недообмислени планове за постигане на реално постижими цели в политическата борба. Случаят с Прибалтика, може би, е именно такъв.

Но тук нямам намерение да правя анализ на нетърпеливата и нервна тактика на националистическите правителства в трите северозападни съветски републики, при безплодните им засега опити да се отделят от изпадналата в криза империя. Желанието ми е да спра вниманието върху основния фактор, утежняващ обстановката там - присъствието на чужди (славянски) етнически общности, които до голяма степен не споделят стремежа на коренното население за пълен суверенитет и независимост от Москва.

Прибалтика е присъединена към Руската империя през ХVІІІ век и от тогава започва русификацията й, най-вече на градските центрове, където са настанени новата администрация и гарнизоните. След революцията от 1917 г. славянизацията се преустановява, но в резултат на присъединяването към Съветския съюз в 1940 г. и особено след реокупацията на тези територии през 1944 г. тя отново се възобновява.

В средата на 30-те години над 3/4 от населението на независимите Естония (88.1% ести), Латвия (75.5 % латиши), и Литва (84.2 % литовци)** принадлежи към автохтонната за тези страни националност. Освен тях, във всяка от прибалтийските държави има неголеми колонии от руснаци (съответно: 8.2 %; 10.6 %; 2.5 %), евреи, немци, поляци. Четиридессетте години обаче донасят значителни демографски промени. Нахлуват руснаци, в Литва, след присъединяването на района на Вилнюс, се увеличават поляците, а навсякъде намаляват евреите и немците. Понятно защо.

След войната индустриализацията обхваща и прибалтийските съветски републики, а с нея все повече се засилва навлизането в стопанството им на работници и чиновници от славянските републики на СССР. За няколко десетилетия делът на славяните - руснаци, белоруси, украинци, поляци, нараства и през 1979 г. те достигат в Естония до 32 % от общото население, като от тях 27.9 % са руснаци, в Латвия - 42.5 % (32.8 %); и в Литва са 18.8 % (8.9 %). За същото време намалява относителното присъствие на местните народности - съответно по републики: 64.7 % естонци; 53.7 % латиши; 80.0 % литовци. Нещо повече, за 20 години, от 1959 до 1979 г. естите и латишите отбелязват минимален абсолютен прираст от около 50 хиляди души.

Видно е, че единствено Литва успява през тези години да се запази от русификацията и това обяснява бързината на процесите, които сега протичат там. Но тя пък има проблеми с териториалните претенции към югоизточните й райони от страна на Белорусия и Полша. Между нея и СССР стои отворен и въпросът за анклава на Калининградска област (северната част на бившата Източна Прусия), която се включва към РСФСР и би останала изолирана от Съветския съюз, ако Литва се отдели. Дали някой ден Калининград (Кьонигсберг) няма да предпочете "уния" с литовската държава? Ще се ангажира ли и Полша в подобно споразумение, за да възкреси миналото?

Останалите две републики, Естония и Латвия, е най-вероятно, поне засега, да не се отцепят от Съюза. През 1979 г. сред 4-милионното им население един милион и половина от техните граждани са от славянски произход и ако се проведе референдум за независимост, едва ли две трети от гласоподавателите ще подкрепят идеята за държавна самостойност.

А нима е абсолютно необходима такава алтернатива за просперирането на балтийските народи? Новият съюзен договор, който се подготвя в момента, може би ще им донесе по-балансирана възможност да излязат достойно от епохата на преход към индустриално общество, съпроводена от толкова много терор в Източна Европа. Нека от него остане само споменът.

14.01.1991

*"Хоризонтът е с градоносни облаци" - "Зора", бр. 4/29.01.1991
 

В статията "Хоризонтът е с градоносни облаци" ("Зора", бр. 4/29.01.1991) въз основа на данните за етническия състав на Естония и Латвия, направих прогноза, че двете съветски републики няма да се отделят от СССР, ако се стигне до референдум за независимост. Тази статия беше експресно написана и в нея е застъпен само най-логичният вариант на поведение на славянското население там при бъдещия плебисцит за запазване на съюза. Но съществува и друга, съвсем нелицеприятна за руската нация вероятност - при допитването руси, украинци и белоруси да подкрепят съгражданите си от коренното население на Прибалтика. Това вече бе доказано с референдума в Литва.

Синдромът на колониалистите, които при разрив на интересите им с тези на метрополията, предпочитат да се откъснат от нейната опека (освен ако не се нуждаят от защитата й), може би вече е обхванал част от от придошлите в прибалтийските републики имигранти. Славяните се отличават със своята културна приспособимост и възприемчивост и за тях не представлява трудност интегрирането в една чужда им инородна културна среда при условие, че не бъдат крайно дискриминирани. Те биха се идентифицирали с новата държавност, чужда на техния етнически произход, но само ако са равноправни и равнопоставени в нея. Въпросът днес е, дали за половин столетие от възобновяването на русификацията те са се убедили, че местното население ги е приело и че заедно могат да изградят ново общество, водещо към благополучието чрез инструмента на независимостта.

През миналата година във вестник "Московские новости" (бр. 41/14.10.1990, с. 7) бяха публикувани резултатите от проучване на Всесъюзния център за изследване на общественото мнение за настроенията в съветските републики, относно евентуалното разпадане на СССР. Според тях 41 % от руснаците в Прибалтика одобряват излизането на републиките от Съюза, 50 % са против и 9 % се затрудняват да отговорят. Тези данни, съчетани с отношението на коренното население към независимостта, 91 % от което е за отделяне, 1% са против и 8 % са колебаещи се, водят да извода, че при референдум повече от 2/3 от гласоподавателите с избора си ще дадат вот на пълния суверенитет. С по-голяма прецизност би могло да се говори, ако резултатите бяха детайлизирани по републики, но и тези показатели са достатъчни, за да очертаят тенденцията към отцепване на Прибалтика.

Проучвания от този род обикновено не се правят случайно. И това, че излизат на бял свят, се дължи до голяма степен на гласността. Но някъде в щабовете на Центъра (а и не само там) те са анализирани и може би днес сме свидетели на резултатите от подготвената на тяхна основа тактика за възпрепятстване на развитието на очертаната по-горе тенденция. Възможно е събитията в Литва, Латвия и Естония от началото на 1991 г. да са замислени не само като отговор на "войната на законите", в която Москва има конституционно преимущество, но и като опит за промяна на отношението на славянското малцинство в републиките към независимостта, защото то ще има ключово положение при бъдещия плебисцит. Единствено Литва със своите около 80 % литовци има възможност да маневрира, без да се съобразява с мнението на инородните си граждани.

Предположението, че трагичният развой на конфликта в прибалтийските страни е свързан с психологически натиск над част от руското население, за да се завърне то в лоното на сферата на влияние на своята националност, намира потвърждение в проведените протестни митинги на руснаците там, които вече формират политически комитети за самозащита, и в увеличаването на съобщенията за тормоз и дискриминация спрямо тях. Изглежда, един предварително разработен план методично се изпълнява в момента, за да промени конфронтационната нагласа у колебливите и да възбуди техните страхове.

На 17 март 1991 г. е предвидено да се проведе референдум за запазването на Съюза на съветските социалистически републики. Но изборният маратон започва по-рано. На 9 февруари имаше допитване в Литва, за 3 март е насрочен референдум в Естония, а Латвия също е решена да не се придържа към общосъюзната дата, макар още да не е обявила такава за свой вътрешен референдум.

Как ще изглежда Съветският съюз през пролетта? И ще бъде ли тя пролет на народите? Трудно е да се предвиди какъв ще бъде изходът от първото действително демократично допитване в империята на съветите. А още по-трудно е днес да се отсъди нужно ли е или не запазването на нейното единство.

11.02.1991

*"Зора", бр. 9/5.03.1991