С интерес прочетох в сп. "Ние", бр. 4/1998 г. статията на г-н Никола Стефанов "Последната граница", в която се акцентира върху ролята на Средиземно море като най-крайна бариера пред нахлуването в Европа на огромна емигрантска вълна от Африка, предизвикана от все по-неконтролируемата демографска ситуация в Черния континент. Преди седем години, обезпокоен от внезапното разпадане на структурата на двуполюсния свят, аз също изразих своите опасения (Антон Иванов "ХХI век. Необходимият неоколониализъм." - "Зора", бр. 12-13/1992 г.) от евентуалните последствия за европейско-християнската цивилизация, породени от протичащата демографска революция, която през втората половина на нашето столетие достигна своя апогей в страните от Третия свят. Връщам се отново към тази тема, защото не забелязах в статията на г-н Стефанов цялостно разбиране за рисковете, които носи демографският бум в страните на югоизток от България, за нейното, т. е. за нашето общо бъдеще.
 

Демографският преход като глобален дестабилизиращ фактор.

През 1992 г. с недоузрял скептицизъм отправих волунтаристичния призив за решителна намеса на правителствата на развитите държави и на ООН в процеса на почти неудържимото ускорено нарастване на населението на планетата. След кланетата в Руанда осъзнах високата степен на безпомощност на международната общност да урегулира демографския преход и неговите отражения върху политическия, стопанския и културен развой на човечеството, въпреки някои положителните тенденции в тази насока след проведената в Кайро през 1994 г. световна демографска конференция. Илюзиите за бъдеща управляемост на глобалните социални процеси чрез лостовете на доминацията и протекционизма над така наречените изостанали страни, изглежда вече се разпръскват сред нежеланието на западните общества да приемат ролята на умиротворител в дестабилизиращите се региони на Третия свят. Но това, което още повече ме обезпокои, е неясното прозрение, че нарастването на населението на Юга ще представлява мощен фактор за разрушаване на утвърдената световна геополитическа структура, наложена след половинхилядолетното превъзходство на европейските държави и техните разселили се по останалите континенти народи. Смутено съзирам очертаващата се възможност, обединяващите се европейски постиндустриални и посткомунистически блокове от страни да бъдат подложени на разрушителна миграционна, а защо не и военна агресия от юг и югоизток. Ще се окаже ли, че противопоставянето все още може да надмогне в глобален мащаб интеграционните процеси в отварящия се към и за себе си свят?

Няма съмнение, че през идващото столетие лавинообразното увеличение на жителите на слаборазвитите страни и най-вече разширяването на контингентите в трудоспособна възраст вследствие на постепенното намаляване на раждаемостта и увеличаването на средната продължителност на живота, ще предизвика катаклизъм, който вероятно ще е определящ за политическото, икономическото, социалното и културно състояние и развитие на тези недоформирани общности. Сякаш вече навикнахме на новините за поредното етническо кръвопролитие или за хуманитарните трагедии, причинени от глад, епидемии, природни бедствия в пренаселващите се с бързи темпове жизнени пространства на Африка, Азия, Латинска Америка ... Увеличаването на гъстотата на населението в усвоените територии, насищането с жители на неблагоприятните за живот райони, увеличаването на човешките популации, без да са осигурени достатъчно средства за тяхното препитание и оцеляване, предполага галопиращо разпространение на конфликтите и на социалните колизии. Те неминуемо ще бъдат последвани от неудържими миграционни вълни, които ще залеят близките и по-далечни околности, репродуцирайки социалното напрежение, от което са породени. Илюзия е, че тези талази ще бъдат само от бежанци и ще представляват безопасни потоци от мирни граждани, търсещи осигурен и спокоен живот. Въпросът е, не сме ли изправени пред ново преселение на народите? Какви могат да бъдат неговите съвременни параметри - мощност, интензивност, насоченост?

Настоящата епоха се характеризира с уседналостта на народите, ограничени в собствените им държавни формирования и с мобилността на индивидите, търсещи и откриващи нови възможности за жизнена реализация чрез промяната на своето местожителство. Миграцията, предизвикана от икономическата неравнопоставеност на отделните райони, мотивирана от неравностойното стимулиране на труда в различните зони на световното стопанство, се превърна в емблематична предпоставка на неговия възход. Но евентуалното изчерпване на механизите или потенциала му за растеж, един ден вероятно ще приведе в хаотично движение участниците в утвърдените миграционни потоци и ще преобразува проспериращата планета във враждебно, отесняло за обитателите си леговище, които ще се лутат бясно из него водени от първичния повик на егоцентричната екзистенциална същност на човека за индивидуално и родово оцеляване.

Възможно ли е в близко време да се стигне до такава деградация? Пределът на възможностите за ефективно и бързо стопанско възпроизводство може да бъде надхвърлен от високия темп на прираст на населението на Земята. Капитализмът ще бъде изтощен от огромната популация на човечеството, която в средата на идващото столетие ще нарастне до около десет милиарда души. Какво ще последва тогава? Златният век винаги окончава с размирни времена на преход и мъчително дирене на нови устои, нов ред и обществен договор. Докато се стигне до тях се отмива излишното, остарялото, нежизнеспособното. Това вече се е случвало.

Историята очевидно не може да се повтори, но човешкото съзнание често открива между една или друга епоха сходства, припомняйки си стари и онаследени страхове, възобновяващи, подхранващи социалната тревожност. Питам се дали тази статия не е по-скоро плод на такива безоснователни опасения, но всеки път когато погледна приложените тук статистически данни и прогноза оставам потресен и съм все по-песимистично настроен за бъдещото място и ролята на българската нация в световните дела.

Табл. №1. Демографски развой на света за периода 1950 - 2050 г. (По данни на ООН от 1994 г. -прогнозата е при среден темп на прираст.)
 

Година   Континент   (население    в хиляди)	1950	%	1995	%	1995 в % към 1950	2025	%	2025 в % към 1995	2050	%	2050 в % към 1950	2050 в   % към 1995
Светът	2 519 748	100	5 716 426	100	227	8 294 341	100	145	9 833 208	100	390	172
Африка	223 967	8.9	728 074	12.7	325	1 495 772	18.0	205	2 140 844	21.8	956	294
Азия	1 402 725	55.7	3 457 957	60.5	247	4 959 987	59.8	143	5 741 005	58.4	409	166
Европа    (с Русия)	548 711	21.8	726 999	12.7	132	718 203	8.7	99	677 764	6.9	124	93
Латинска   Америка и   Карибите	165 658	6.6	482 005	8.4	291	709 785	8.6	147	838 527	8.5	506	174
Северна    Америка	166 075	6.6	292 841	5.1	176	369 566	4.5	126	388 997	4.0	234	133
Океания	12 612	0.5	28 549	0.5	226	41 027	0.5	144	46 070	0.5	365	161

 

Арабия, Персия или Турция - ще ни залее ли ислямският потоп?

През VII - VIII век арабите, до тогава сравнително немногоброен и слабоцивилизован народ, изтласкани на билото на събитията благодарение на неведомата игра на историческите обстоятелства, вдъхновени от своята млада, мобилизираща и експанзивна религия, но и възбунени от социалноикономическия си напредък, съпроводен от увеличение на числеността им, се впускат в завоевателни походи и овладяват обширни територии в Западна и Централна Азия, Северна Африка и Южна Европа. В следващите столетия върху завладените земи те създават своята великолепна цивилизация, чийто възход обаче е възпрян от настъпилата политическа дезинтеграция. През втората половина на ХI век арабите са изтласкани от Предна Азия от селджукските турци, но едва 450 години по-късно Османската империя за дълго покорява повечето от техните изтощени султанати.

Арабският упадък продължи до началото на ХХ век, когато след Първата световна война започна тяхното същинско политическо възраждане. От тогава датират опитите за възстановяване на арабското единство, помисъла за което помрачава вече 80 години разчетите на чуждите политици и стратези за контролирането, експлоатирането и сдържането на потенциала на този регион. Повечето от досегашните опити бяха безуспешни или със съвсем ограничен обхват и все пак те поддържат жива идеята за възстановяване на отминалото величие. В края на ХХ век тенденцията за възстановяване на арабската мощ и доминация се явява като един от най-важните световни геополитически фактори и досега единствено разпокъсаността на териториалното туловище на Арабия възпрепятства нейното въздигане сред Великите сили на нашето време.

След Втората световна война от арабите, които до тогава бяха сравнително разпръснат и разпокъсан из своята огромна територия народ, произлязоха десетина големи и жизнени нации, без от този факт да се увреди значително тяхното самосъзнание за народностно единство и чувството им за солидарност. Нарастването на тяхната численост с изключително бързи темпове вече дестабилизира институционалния фундамент на тези нации и след ислямистката революция в Иран, се питам, няма ли да последва изригването на панарабско революционно движение за единение, но също и за експанзия към по-рядко населени страни.

Арабският свят заема средищно местоположение между Африка, Азия и Европа. Набъбването на демографския му ресурс при нормални обстоятелства би трябвало да насочи разселването на арабите във всички възможни посоки, ала огромният прираст на африканското негърско население на юг от Сахара, прави избора на тази посока за разширяване на арабското жизнено пространство малко вероятен. На север арабите са ограничени от Средиземно море, а в Азия граничат с Турция, на изток опират в Иран - държави, които също поддържат висок естествен прираст на населението си. Затворени в своето преобладаващо неблагоприятно за живот пространство, запълнено предимно с пустини и полупустини, напрежението сред тях ще нараства поради многократното нарастване на числеността им, увеличаването на тяхната гъстота, раздуването на възрастовата им структура сред младежките контингенти. Предизвиканото от сгъстяването налягане ще търси пролом за да излее насъбралата се енергия навън. Тогава събираната мощ ще се насочи към предполагаемото слабо звено в обкръжението. Целта, изглежда, може да е само една - Европа. Пътят, мостовете - големите полуострови в Южна Европа, между тях и Балканите. Скоро арабите ще са готови да тръгнат на север, както през VII век. Дали обаче ще са подготвени?

Старото противопоставяне между Арабия, Персия и Турция все още поддържа баланса на силите в Близкия Изток. От средата на сегашното столетие в региона се въздигна нов политически фактор - Израел, осигурил си решителната подкрепа на САЩ. Неговото присъствие обаче може да консолидира не само арабите, но и всички ислямски държави, особено ако в Турция светската власт бъде заменена от режим на ислямисти. Сегашният стратегически съюз между Израел и Турция, осъществен с покровителството на Вашингтон, едва ли ще се окаже толкова неустойчив, но ако неговата антиарабска насоченост сериозно засегне религиозните чувства на управляващите и на масите в Анадола, политиците от еврейската държава биха предпочели тамошните следовници на пророка Мохамед да са въвлечени в конфликт някъде далеч от Палестина.

Турция, както и Иран, са многоетнически държави и исляма ще заема все по-важно място в процеса на консолидация на двете стари империи. Но той ще направлява и външнополитическите им действия, които, съвсем не е малко вероятно, да преминат в открита агресия към по-слабите им християнски, а и "правоверни" съседи на запад и на север. Още повече, че населението на Турция и Иран също нараства с непознати до скоро темпове, което неминуемо ще го радикализира при възможното настъпване на неблагоприятна стопанска ситуация. И когато се потърси решение на проблемите с изнасянето им зад границите на тези страни, Балканите и Задкавказието ще станат първите цели на тяхната експанзия. Дали тя ще бъде мирна и градивна (стопанското сътрудничество и търговският обмен с икономиките и огромния пазар на Предна Азия и Северна Африка ще представлява важен стимул за изтощените източноевропейски икономики, но може и да задуши по-слабите от тях) или пък военните проекти ще надделеят във взаимоотношенията - при всички случаи през ХХI век България ще попада и ще се развива в зона, засенчвана от полумесеца и неговите "звезди".

Табл. №2. Демографски развой за периода 1950 - 2050 г. на Турция, Иран и 12-те арабски държави, които според прогнозата през 2050 г. ще имат население над 10 млн. души. (По данни на ООН от 1994 г. - прогнозата е при среден темп на прираст.)
 

Година    Държава (население в хиляди)	1950	1995	1995 в % към 1950	2025	2025 в  % към 1995	2050	2050 в   % към  1950	2050 в   % към  1995
Турция	20 809	61 945	298	90 937	147	106 284	511	172
Иран	16 913	67 283	399	123 549	184	163 108	964	242
Ирак	5 158	20 449	396	42 656	209	57 691	1 118	282
Сирия	3 495	14 661	419	33 505	229	47 212	1 351	322
Йордания	1 237	5 439	440	12 039	221	16 876	1 364	310
Саудитска Арабия	3 201	17 880	556	42 651	239	60 897	1 902	341
Оман	456	2 163	474	6 094	282	10 005	2 194	463
Йемен	4 316	14 501	336	33 676	232	49 280	1 142	340
Судан	9 190	28 098	306	58 388	208	84 829	923	302
Египет	21 834	62 931	288	97 301	155	117 398	538	187
Либия	1 029	5 407	525	12 885	238	19 109	1 857	353
Тунис	3 530	8 896	252	13 290	149	15 607	442	175
Алжир	8 753	27 939	319	45 475	163	55 674	636	199
Мароко	8 953	27 028	302	40 650	150	47 858	535	177
12-те арабски държави (общо)	71 152	235 392	331	438610	186	582 436	819	247

Движението за арабско единство през ХХ век.

Провалите и частичните успехи на акциите за арабско единение са многобройни. В началото е крахът на надеждите за обща държава на арабите в Азия, планирана от сподвижниците на Лорънс Арабски и изисквана от тяхното представителство на Парижката мирна конференция през 1919 г. На конференцията в Сан Ремо през 1920 г. северните области на арабското пространство - Сирия и Ливан от една страна и Ирак, Трансйордания и Палестина от друга, са предадени като мандатни територии на Франция и на Британската империя. Районите на юг от тях са разделени между сравнително неголеми, полузависими теократични монархи. Две от тях - Хиджас и Неджд, наскоро след това се обединяват (1927 г.), а от 1932 г. новата държава се преименува на Саудитска Арабия.

В края на Втората световна война на 21 март 1945 г., за да се предотврати, доколкото е възможно, изиграването от предходната голяма война, се създава Лига на арабските държави. Тя обаче утвърждава самостоятелността на формиралите се в до голяма степен по изкуствен път държави и консервира политическата разпокъсаност на арабския свят.

През втората половина на 50-те години се осъществяват няколко сериозни инициативи за обединение. В началото на 1958 г. Ирак и Йордания се федерират, но още в средата на годината избухналата в Ирак революция отблъсква управниците в Аман от тази уния. Три години, от 1958 до 1961 г., просъществува Обединената арабска република между Египет и Сирия, но и тя се разпада след военен преврат в Сирия, където се опасяват от нарастващата египетска доминация в управлението на общата държава. Едно десетилетие по-късно се прави опит за интеграция между Либия и Египет, но мнителният Кадафи също бързо се отдръпва от сближаването с най-голямата арабска държава.

Пак в началото на 70-те години в източната част на Арабския полуостров седем арабски емирства, отхвърлили британска зависимост, формират федерацията Обединени арабски емирства. Една година по-късно към тях се присъединява още един емират. В югозападния край на полуострова, след драматични междуособици в управляващата партия и при настъпващия крах на арабския социализъм в НДР Йемен, през 1990 г. Северен и Южен Йемен се сливат. Същата година иракският диктатор Садам Хюсеин пробва да приложи насилствено подобен модел за единение и анексира Кувейт, но шест месеца по-късно международната военна операция "Пустинна буря" пресича експанзионистичните му стремежи.

В 1958 г. на конференция в мароканския град Танжер националистически партии от Тунис, Алжир и Мароко си поставят за цел интегрирането и обединението на своите страни - идея, прераснала в движение за единен Магреб (Северна Сахара), в което се включват на по-късен етап Либия и Мавритания. През изминалите от тогава десетилетия противоречията между северноафриканските държави, въпреки създаването през 1966 г. в Тунис на техен Постоянен консултативен съвет, осуетяват осъществяването на този план.

В 1983 г. е подписан Алжирско - Туниски договор за формиране на Велик Арабски Магреб, към който в края на годината се присъединява и Мавритания. В противовес на тази инициатива на другата година Мароко и Алжир се коалират в Афро-арабски съюз. Това противопоставяне до голяма степен е свързано със спора за съдбата на испанската колония Западна Сахара.

През 1976 г. Испания отстъпва контрола върху колонията на Мароко и Мавритания, които си поделят страната. Алжир също претендира за дял от Западна Сахара, за да има пряк излаз на Атлантическия океан. Напрежението около бившата колония се поддържа и от желанието на местното население да получи независимост. Неговата национална организация ПОЛИСАРИО още през 1976 г. провъзгласява създаването на Сахарска арабска демократична република и подема въоръжена съпротива срещу новите окупатори. В 1979 г. Мавритания, смутена от оказания отпор, се изтегля от южната част на страната, но от това се възползва Мароко и присъединява цялата територия на Западна Сахара.

През втората половина на 80-те години се правят редица изявления и се провеждат срещи на държавните ръководители на петте страни от Северна Сахара с цел да се импулсира инициативата за тяхното интегриране, които довеждат до подписването в 1989 г. в Маракеш на договор за създаване на Съюз на арабския Магреб. От началото на 90-те години обаче Алжир, най-голямата и водещата страна в този съюз, изпада в съкрушителна вътрешнополитическа криза, която го изолира от съседите му, отклонява го от следваната линия за налагането му като хегемон в региона на Северна Сахара и осуетява по-нататъшното развитие на интеграционния процес. Религиозните фундаменталисти отклониха плановете на страните от Северна Африка от идеята за скорошно обединение, и пак те са тези, които, вземайки властта, вероятно биха осъществили същата идея в най-къси срокове. Властта обаче засега им убягва.

През Двадесетото столетие протича бавен и неравномерен процес на регионално арабско консолидиране, което понякога е предизвикано, но по-често възпрепятствано от външни сили. През следващия век политическото, икономическото и дори военното натрупване ще позволи на арабите да възвърнат напълно своето самочувствие и способността сами да ръководят делата си, но ще се окаже ли това достатъчно, за да се възстанови единството на този меганарод.
 

Колапсът на българското битие.

Учудвам се с какво безотговорно самоуспокоение и безразличие се отнасят някои български учени и политици към демографската криза (по-точно е да бъде наречена катастрофа) у нас. В света няма невоюваща държава с толкова влошаваща се демографска обстановка, както България през последното десетилетие. Ала отрицателните тенденции засягат и цялата българска народностна общност на полуострова, която, освен от депопулация и застаряване, страда и от асимилаторското давление срещу нейните членове, разпокъсани из шест външни балкански държави. Българщината непрестанно, методично, неумолимо се свива, отричана, преследвана от свои и чужди. Голямата трагедия все пак не е толкова, че българите бавно намаляват своята численост, защото процесите на депопулация или пък на асимилация донякъде са обратими. Голямата трагедия е, че българите изключително бързо намаляват относително спрямо общото население на Земята, също и на Средиземноморието.В средата на нашето столетие славянобългарите в света са начислявали около осем милиона души и са съставлявали 3.2 промила (0.32 %) от неговото население, в средата на следващото пак ще са близо осем милиона, но относителният им дял ще е 0.8 промила - четири пъти по-малък. Каква ще е значимостта на един народ не зависи само от големината му, но човешкият ресурс е основен фактор при неговата дългосрочна реализация.

Преди сто години българите бяха най-многобройната народност на полуострова. От тогава до днес те пропиляха няколкократно своя шанс да утвърдят доминантното си положение и в крайна сметка бяха разпокъсани, отслабени, лишени от перспективата на стопанските заложби на географското пространство, което населяваха. Историята не прощава на победените. Те сами трябва да намерят запаси от енергия и да направят усилието да се измъкнат от провала на собствените си надежди, планове и илюзии, за да построят своя нов дом. Ние все се опитваме да се установим на твърда почва, но продължаваме да затъваме в започналото през 1913 г. отстъпление. Докога?

Външният натиск спрямо българския народ на Балканите се засилва в края на ХIХ и началото на ХХ век, когато възродената му воля за самостоятелен живот го увлича в устремна борба за осъществяване на идеала му за национално освобождение и обединение. Пораженията в тази борба са естествено последвани от вътрешен натиск срещу неукрепналата му сплотеност - нихилизъм, чуждопоклоничество, регионализъм, социално разслоение на основата на престъпването както на обичайните, така и на писаните закони, загуба на чувството за солидарност и взаимопомощ - съчетаването на тези и други негативни прояви на разложението на ценностните устои и на развращението на националния дух подриват идеологическата конструкция на националния градеж и атрофират инстинкта на българина за общностно самосъхранение и възпроизводство. По-късно лишаването му от средствата за производство и пропагандирането на атеизъм и интернационализъм размиха до голяма степен неговата потребност от национална идеология и държавност. В последно време неблагоприятно протичащия за България преход и съкрушителните реформи додадоха нови тласъци на процеса на самоунищожителното развитие на народността, задвижени не без помощта на некадърния и безотговорен елит, чието поведение вече граничи с национална измяна. Българското битие продължава да се свива.

България е разположена в изключително благоприятен за живеене географски район. Въпреки това нейното население през последното десетилетие значително намаля и този процес ще се развива и през идващото столетие, като според последните оценки на българските демографи в страната към 2025 - 2030 г. ще живеят по-малко от седем милиона души. Така гъстотата на населението й ще спадне от 80 души на кв. км през 1988 г. до около 60 души на кв. км. Междувременно гъстотата на населението на Турция достигна 80 души на кв. км, през 2025 г. вероятно ще бъде 115 и през 2050 г. - близо 140 души на кв. км. Съседната на нея Сирия през същите две години ще е с равнище на този показател, съответно 180 и 255 души на кв. км. Не чак толкова отдавна, малко след края на Втората световна война двете страни са били населени само с 25 и 20 души на кв. км. С какви аргументи тогава ще отстояваме своята земя, която самите ние не желаем да заселваме и обработваме.

Страната ни е на ръба на ислямския свят. Неговата изключителна динамичност в последните 40 - 50 години, разрастналият се многократно потенциал, благодарение на експлоатирането на природните му ресурси, контрастират с консерватизма на ислямското общество, ала съчетаването на тези реалности го прави особено опасен за околните страни. Оказва се, че не само България, а и балканските страни в сегашното им състояние няма с какво да се противопоставят на надвисналата заплаха. Единственият гарант за тяхната сигурност са Великите сили, поддържащи статуквото. През 1989 г. дълго задържаното статукво претърпя срив. Настъпи период на неустановеност в международните отношения, на несигурност и непредвидимост. Предстоят нови драматични промени в разстановката на силите и на сферите на влияние. България засега сякаш попада във вакуум. Една държава, от която всички вдигнаха ръце, защото тя възпроизвежда престъпност, мизерия, дезорганизираност. Дали някой вече не е замислил премахването на българската държавност?

Табл. №3. Демографски развой на балканските страни за периода 1950 - 2050 г.
(По данни на ООН от 1994 г. - прогнозата е при среден темп на прираст.)

Година    Държава   (население    в хиляди)	1950	1995	1995 в   % към   1950	2025	2025 в  % към   1995	2050	2050 в  % към   1950	2050 в  % към   1995
България	7 251	8 769*	130*	7 768	107	7 091	98	81
Р. Македония	1 230	2 163	176	2 571	209	2 685	218	124
Гърция	7 566	10 451	138	9 868	130	8 591	114	82
Албания	1 230	3 441	280	4 668	380	5 265	428	153
СР Югославия	7 131	10 849	152	11 478	161	11 855	166	109
Босна и Херцеговина	2 661	3 459**	130	4 449	167	4 223	159	122
Хърватско	3 850	4 495	117	4 186	109	4 038	105	90
Румъния	16 311	22 835	140	21 735	133	20 389	125	89

*Действителната численост на населението на България през 1994 г. е с около половин милион жители по-малко - 8 277 хил. души, а нарастването спрямо 1950 г. е само 14 %.

**През 1990 г. населението на Босна и Херцеговина е било 4 495 хил. души.
 

Къде да отиде умореният народ?

Народът ни се умори от собствената неуправност, от политическото си малокултурие и безплодно прилагане на чужди модели и кройки за прикриване на отънялата му снага. А уж повечето сме умни хора, пък не можем да подредим общия ни дом. Каква прокоба тегне над народния сговор, че все съседите спохожда?

Самооплакването няма да помогне, макар да има известно разтоварващо въздействие. В съвети няма кой да се вслуша, особено когато са трудно изпълними, ала едната надежда остана, че с общи усилия всичко е поправимо и има далнини за уморения народ. Надявам се, преценката на Лев Гумильов, за усреднен приблизително 1300 годишен срок за просъществуването на един етнос, да не се потвърди точно с българския случай. Затова обаче са необходими разум, трезвост, инициативност и късмет. Защото много народи са загивали далеч преди да наближат този срок.

Няколко наложителни и дори извънредни за днешната ситуация задачи стоят за решаване пред българското политическо ръководство. От тяхното реализиране ще зависи стабилизирането на положението на страната, разлюляна в непредвидим, несъпоставим процес на разпад на старите структури на управление и контрол на производството и социалната сфера. Този процес незабавно се отрази върху демографското състояние на България, разкривайки деактуализирането на присъствието ни в земите, населявани от предците ни от хилядолетия. Скоро може да станем излишни. Време е да наваксаме изостаналостта на нашето общество в организационно, етично и технологично отношение спрямо страните, към които искаме да принадлежим – тези от Европейския съюз.

Как да подходим към нормализация, към санация на боледуващите държавност и народност? На първо място е необходимо завръщане към регулиращите функции на етатизма, особено в стопанската сфера, където либерализмът трябва да намери своя конструктивен коректив, за да се реализира в подходящо русло енергията заложена в неговата неограничена импулсивност. Възстановяването и поддържането на правовия ред, осигуряващ нормализиране на обществената и икономическата атмосфера, ще освободи чрез лоялната конкуренция творческите способности на българина. Обмислените преобразувания в стопанството могат да доведат до преструктуриране на населението и селищните единици, като стремежът трябва да е към по-равномерното им разпределение на територията на страната. Продължаването на наталистичната политика за стимулиране на раждаемостта да се провежда в умерени рамки, които да подпомагат родителите за отглеждането на първите им две деца, а за многодетността да се създаде нагласа, че е препоръчителна за заможни семейства с възможности да обезпечат възпитанието, обучението и реализирането на своите наследници. Приемането на имигранти с предпочитание към хората от български или друг славянски произход ще привнесе свежа струя в застаряващото ни общество. Сближаването с Република Македония е най-жадуваният път за възстановяване на народностното единство. Групирането и солидното подпомагане на българските общности в чужбина ще ги превърне в резерв и представителство на България пред света в добри и лоши дни. Колко разбираеми (а може би спорни за някои) препоръки и колко е трудно да бъдат реално изпълнени.

Дори и да укрепне държавата, ще има ли тя потенциал да отвърне на агресията на многократно по-могъща от нея сила. Без съюзници, без международни гаранции България трудно би се удържала в сегашните си граници, даже е застрашено оставането й на полуострова. Ръководството на републиката е длъжно да намери вариант за нейната външна безопасност, без да я въвлича в ангажименти, които биха я превърнали в прифронтова страна. Многопосочното сътрудничество в областта на сигурността, търсенето на съюзници и на Запад, и на Изток, като това да не води до вътрешен антагонизъм, подобряването на отношенията с ислямските държави, особено с Република Турция, ще повиши степента на международна гарантираност за целостта и спокойствието на страната.

Въпреки всичко настъпва период на големи и непредвидими сътресения, в които най-важното оръжие сигурно ще се окажат човешките маси и необузданото им желание за по-добър живот. Историята на човечеството е процес на добиване и отвоюване на средства и пространство за преживяване. Историческите промени и преобразования се извършват предимно от младите и жизнени индивиди и общности. А ние, българите, сега сме в неблагоприятния стадий на отмаляване на общностната виталност. През хилядолетното ни просъществуване в такъв период, при неблагополучно стечение на обстоятелствата, или сме губили своята самостоятелност, или се е налагало да променяме местопребиваването си. При демографското състояние, в което се намираме в момента, загубата на държавната независимост би могла да повлече след себе си отмирането на уморената, застаряла народност. Вероятно ще прозвучи твърде шокиращо, но съм на мнение, че българите трябва да имат резервен вариант за частичното им изтегляне извън полуострова, ако той се превърне в кръвопролитно бойно поле и бъде окупиран от неприятелски сили, готови на геноцид. Въпросът е, накъде трябва да се оттеглим при крайна нужда?

Преди повече от 1300 години прабългарите се разпръснаха в няколко посоки, напускайки районите по долните поречия на реките Волга, Дон и Кубан, контролирани до тогава от разпадащата се Велика България. Измежду тях аспаруховите българи се придвижиха през степите на Северното Причерноморие, овладявайки териториите на запад от р. Днепър, и се заселиха в днешните български земи, където се сляха с придошлите преди тях също от север славяни и завареното автохтонно население. Така създадената славянобългарска народност, при случай на върховна опасност за нейното просъществуване, днес би могла отново да подири за част от своите членове убежище и нова перспектива за развитие пак в Северното Причерноморие. Сега там живеят близо половин милион българи, преселелили се през ХVIII и ХIХ век, все още запазили българското си самосъзнание. Те ще приемат при нужда свои сънародници, но в ограничено количество - за повече ще се изисква разрешението и съдействието на украинските власти. Приятелските отношения с Украйна, добронамереността на нейното правителство към България, може да се окажат твърде важен залог за бъдещето на българския народ. Дано не се налага!

Мрачните сценарии, които споделям тук, негативните прогнози са само вариант от предвиждането и планирането на бъдещето, което понякога ни връхлетява преди да се усетим. Не е задължително те да се изпълнят, но е твърде възможно. Подготовката за тези далечни, надявам се, дни, когато разрастването на населението на Юга вероятно ще предизвика глобален катаклизъм, трябва да започне от днес. Българската държава е длъжна постоянно да търси и да намира своето ново място в променящия се свят, за да я има.

21.01.1999 г.

*”ХХI век – връхлитащият катаклизъм.” – “Ние” бр. 2/1999